Карл Май - Гумът

Беше тъмна нощ, но звездите на южното небе все пак пръскаха достатъчно светлина, за да може човек още от известно разстояние да забележи някой по-голям предмет. Избягвайки всякакъв шум, се запромъквах в посоката, от която бях чул лая. Още не бях стигнал кой знае колко далеч, когато долових тихо приближаващи стъпки. Хвърлих се на земята. Появиха се двама мъже и спряха близо до мен. В прериите на Северна Америка често се бях озовавал в подобно положение, само че тук вместо към червенокожи се промъквах към двама араби. Подготвих се за нападение и измъкнах ножа.

В единия разпознах шейх ел джемали. Кой беше другият? Това веднага щях да узная.

— Имаш при себе си един франк, казваш? Силен и храбър ли е?

— Има кураж и много оръжия. Притежава също един добър дух, който му показва пътя. Но ти ще го надвиеш, о, Хеджан бей!

— Спи ли?

— Спи, всички мъже спят. Ако твоят гум остави камилите си и потайно приближи пеша, никой няма да може да ви се изплъзне. Броят ви е по-голям от нашия, но едно шумно нападение все пак ще коства живота на неколцина от вас.

— Твоята уста казва истината. Хайде, покажи ми бивака. После ще се върна и ще доведа унищожителите на кервани!

Шейх ел джемали не можа да го последва. Аз скочих, пипнах го за врата и забих ножа до дръжката между плещите му. Предателят издаде само един къс, придихателен звук и се срина на земята.

Хеджан бей долови шума и се обърна. С извадения незабавно от раната нож аз се хвърлих към него. Под неочаквания сблъсък той падна на земята. Коленичих върху него, склещих с лявата ръка гърлото му и приближих острието до очите му.

— Хеджан бей, смъртта ще те погълне, ако помръднеш и един крайник само!

Страхът беше овладял този толкова страшен човек. Той лежеше напълно неподвижен под мен.

— Аз съм франкът, за когото ти говори шейхът. Моят нож му въздаде наградата и ще прониже и твоето сърце, ако не ми се подчиняваш!

— Какво искаш? — прогъргори оня от притиснатото гърло.

— Изслушай ме! Аз не се стремя към смъртта на ближния и ти можеш да си спасиш душата, ако направиш това, което поискам от теб! Познаваш ли пътя на керваните за Сива?

— Да — отговори той.

Трябваше само в края на всеки мой въпрос да му отпускам толкова въздух, колкото му беше необходим за отговора.

— Ще ни оставиш ли безпрепятствено да си тръгнем и с цялото си имущество?

Той замълча и се напрегна да се освободи. Незабавно опрях острието на ножа в гърдите му.

— Да умреш ли искаш, Хеджан бей?

Преустанови опита. Заплахата беше сериозна, разбра го.

— И тъй, оставяш ли ни да си вървим с цялото имущество? Отговаряй, няма да чакам повече от три секунди!

— Да.

— Ще ни придружаваш и закриляш с твоя гум, докато вече не можем да се заблудим?

Той повтори предишната маневра, но беше принуден да се подчини.

— Да.

— И ще ни снабдиш с храна и вода от вашите торби и мехове?

— Да — изскърца зъби разбойникът.

— И няма да правиш опит да нарушиш думата си?

— Няма!

— Закълни се, че ще удържиш това, което обеща!

Сигурно се беше надявал, че ще го освободя без клетва, а после естествено да нехае за обещаното. Но се видя излъган и напрегна всички сили да ме отхвърли. Сега го стиснах още по-здраво и опрях острието малко по-осезаемо върху областта на сърцето.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се — изшушна със стаен гняв, понеже не виждаше друг изход.

— В брадата на Пророка?

— В брадата на Пророка!

— Добре! Изправи се, Хеджан бей, и тръгвай с мен към бивака. Ти стоиш под моя закрила и косъм няма да падне от главата ти!

Той стана от земята. Сигурно за пръв път Унищожителя на кервани бе лежал под враг, а изключителната отстъпка, с която беше откупил живота си, трябва да му се бе сторила във висша степен унизителна. Постоя известно време неподвижен под този товар, но когато попитах:

— Страхуваш ли се да тръгнеш с мен? — прозвуча късият, рязък отговор:

— Хайде!

И закрачи до мен по пътя, по който бях дошъл.

Моето предположение, което преди малко ме бе извело от бивака, напълно се беше потвърдило. Шейх ел джемали бе свързан с Хеджан бей, а животинските гласове бяха уговорен сигнал.

Когато стигнахме до моята шатра, разбойникът спря изненадано. Камилата ми бе станала от мястото си и високият й силует се очертаваше много ясно на звездния хоризонт.

— Една бишари… една бишарин хеджин? Арабинът не продава такова животно! Как е стигнало до ръката ти, франк?

Говореше високо. При прозвучаването на неговия глас животното вдигна глава и приближи, доколкото му позволяваше държащото го към колчето въже. Той пристъпи бързо и улови оглавника.