Карл Май - То-кай-хун

Отворих единия, бръкнах вътре и измъкнах нещо, което един уестман надали би носил със себе си, а именно една малка книжка, подвързана с марокен. Като я отворих, видях изписани персийски заврънкулки. На страницата, на която се бях натъкнал, прочетох: «Ду яр зирак у аз бада ин кухун ду мани, фарагат-и ва китаб-и ва гуса и каман-и! Ман ин хузур би дуня ва ахират на дихам; Адарси дар пай-ам уфтанд халки, анкмани» Та това беше газела с размер на стиха «мутас» от «Дивана» на Хафиз [8] Хафиз, Мухамад Шамс ад Дин — персийски поет, следвал и учил в родния си град Шираз литература и религия, при което в началото се радвал на благоволението на Двора на Мусаффаридите, ала по-късно изпаднал в немилост. Майстор на газелите (мал-ко стихотворение, предимно с любовно съдържание, в лирическата поезия на източните народи), от които след смъртта му била намерена в един диван сбирка от над петстотин газели — б.пр. , най-великия лирик, раждан от Персия! Можеше ли това томче да бъде собственост на един обикновен скитник? Решително не! Не е в обичая на такива мъже да изучават персийски и да се занимават с учене по време на езда през територията на вражеските команчи с Хафиз.

Продължих да търся и намерих освен един персийски хуках (наргиле) още разни други предмети, които със сигурност даваха основание да се заключи, че законният притежател на коня е или ориенталец, или поне има ориенталски привички. И това тук, в далечния американски Запад! Едно обстоятелство, което ми даваше основание за удивление. Притежателят някой богат янки ли беше, който кръстосваше прерията, а преди това е бил в Персия или изобщо в Ориента? Бяха го ограбили, може би убили; тая работа непременно трябваше да бъде проучена.

Двамата Снафълс стояха при мен — Тим също беше слязъл от мулето — и зяпаха с напрегнато очакване и много вероятно без да разбират моите действия. Когато измъкнах наяве хуках, Джим попита любопитно:

— Какво е пък това? Някакъв маркуч с глава и стъклена тулумба! Да не е някой аптекарски уред за изпаряване на ликьор?

— Ни най-малко. Това е персийска лула, чийто дим минава през вода.

— Димът през вода! Това трябва да е най-върховното чувство! Значи мъжът, дето лежи тук, на земята, пуши през тая гарафа?

— Със сигурност не ти, а някой друг, когото непременно трябва да открием!

— А що за книга е това?

— Персийска стихосбирка. Изобщо почти всички тези предмети са персийски.

— Как можеш всъщност да знаеш, че книгата е персийска?

— Така прочетох.

— Ти… значи разбираш… персийски?

— Да.

— Персия не е ли в голямата пустиня Сахара, където хората яздят камили?

— Не в нея, но не е и прекалено далеч оттам.

— Zounds! Чу ли, стари Тим?

— Yes — отговори неговият скъп на думи брат.

Те се спогледаха и аз не мога да твърдя, че физиономиите им излъчваха израз на извънмерна интелигентност.

— Тим, ти нали чу какво разказаха в Джеферсън Сити за Олд Шетърхенд?

— Трябва да съм го чул. Та нали бях там, а имам добър слух.

— Колко пъти е бил той в Съединените щати?

— Говори се за няколко.

— А в промеждутъците?

— Бил някъде при турците, китайците и негрите и също там, където хората яздят камили.

— Well. Сега си помисли: тоя мастър джърман повали с един удар непознатия от коня.

— Yes!

— Той може да чете персийски, а Персия е точно до Сахара!

— Yes!

— Олд Шетърхенд разбирал езиците на тамошните китайци и мюсюлмани?

— Така казват. Освен това говорел на всичките индиански диалекти.

— Well! Сега нека те питам дали си бил в тези страни и говорил ли си с тамошните джентълмени на техните езици, мастър джърман?

— Действително съм бил и съм го вършил — потвърдих аз.

— В такъв случай ние, Снафълсите, вероятно сме две много големи магарета. А твоят стар топ май ще си е истинският мечкоубиец. Само да беше така добър да ни покажеш и другата пушка.

— Че знаете ли как изглежда карабината «Хенри»?

— Yes. Накарах да ми я опишат точно. Веднага ще знам къде съм.

— Тогава я разгледайте, нямам нищо против — Извадих пушката от калъфа и им я дадох. Те я заоглеждаха, а смутените физиономии, които същевременно кривяха, бяха наистина възхитителни. Съзнаваха каква грешка са извършили и не смееха да ме погледнат.

— Какво ще кажеш, стари Тим, за това пушкало?

— Карабина «Хенри».

— Без всякакво съмнение. А тук е завинтена сребърна плочка с някакво име. Можеш ли да го прочетеш?

— Yes. Олд… Ше… тър… хенд — сричкува Тим.

— Правилно! А ние не го вярвахме! Даже сметнахме тоя прославен джентълмен за… хм-м, за конекрадец! Случвал ли ти се е някога такъв тъп номер?