Карл Май - То-кай-хун

Докато връзвахме команча, аз разказах как ми се бе удало да го пленя. Спътниците издадоха всевъзможни възклици на удивление, на които трябваше да сложа край, защото видях, че То-кай-хун идва отново на себе си. Той отвори очи, изгледа ни един след друг и пак ги затвори. Трябваше да се опомни. Скоро обаче ги разтвори рязко, заби поглед с непримирима омраза в лицето ми и процеди със скърцане на зъби:

— Кучето ме залови, но моите воини ще ме освободят, като се върнат и го пребият със сопи!

На това оскърбление аз отговорих спокойно:

— Щеше да бъде много умно от страна на стария вожд на команчите, ако си служеше с по-учтиви думи. Неговият живот е в ръцете ми.

— Ти няма да ми го отнемеш, защото моите хора ще дойдат и ще те принудят да ме освободиш!

— Твоите шепа команчи? Pshaw!

— Те са десет пъти по седем! Ще ви смажат.

— Pshaw! Какви са седемдесет команчи срещу Олд Шетърхенд! — отвърнах аз, служейки си със самонадеяния начин на изразяване, който пред тези хора действаше убедително.

— Седемдесет силни бизона срещу едно болно куче! — продължи оня.

— Необходимо ли е да се присмивам над теб, дето носиш на главата си снега на старостта! В теб говори яростта на безсилието. Аз лежах посред тези седемдесет команчи, без сърцето ми да направи един удар в повече. Болното куче сред седемдесет бизона! Те не можеха да му сторят нищичко. То обаче отнесе в зъбите си най-силния бизон. Как ли трябва да изглеждат нещата под твоите бели коси! Там би трябвало да е разумът на зрелите години, но май няма нищо друго, освен безразсъдството на хлапашкия период.

То-кай-хун не отговори. Беше посрамен и гледаше мрачно пред себе си. Аз се възползвах от паузата да претърся кобурите, висящи от двете страни на седлото му. Единият съдържаше сушено месо и други провизии, муниции и разни предмети, които са крайно необходими на индианеца при бойни походи. Във втория бяха напъхани други неща. Първо измъкнах един портфейл.

— Той е мой — извика Джафар. — Съдържа бележки, документи и ордери.

— Погледни тогава дали всичко е налице!

Дадох го на персиеца. Той прегледа съдържанието и установи, че нищо не липсва. След това измъкнах кесията и часовника му. После се появиха разни неща, отнети от неговите слуги, водачите и накрая от Двамата Снафълс. Вождът беше запазил грабежа за себе си. Погледите, които ни мяташе, издаваха клокочещата в него ярост. Накрая той не можеше да се владее повече и ми кресна:

— Вземайте, вземайте! Веднага щом пристигнат воините ми, ще трябва пак да го връщате!

— Не. Не те ще дойдат, а аз ще яздя до тях, и те ще ми напакостят също толкова малко, както навремето, когато бях твой пленник, а вие, толкова много стотици воини, не посмяхте все пак да ми посегнете.

— Тогава ти подари живота на моя син и той помоли за теб. Така бе спасен твоят.

— Това не е вярно. Е, да, синът ти ми беше благодарен. Но живота аз си го имах и ние се спасихме, като те плених. Положението днес е подобно на тогавашното. Ти си мой пленник и аз ще ти кажа какво трябва да направиш.

— Аз съм То-кай-хун, вождът на команчите, и не се подчинявам на никой бледолик.

— Тогава си изгубен!

— Ти няма да посмееш да ми отнемеш живота. Нима не се гордееш със славата, че никога без нужда не убиваш човек?

— Горд може да не съм, но ме радва, че хората говорят така за мен.

— В такъв случай съм в безопасност при теб, защото ти няма да се упрекваш, че си убил То-кай-хун, вожда на команчите.

— Лъжеш се, защото за убийство и дума не може да става, а само за наказание.

— Наказание? За какво?

— Че си заловил бледолики и искаш да ги убиеш.

— Ти можеш да ме убиеш според законите на прерията само ако съм пролял кръв. Аз пролял ли съм?

— Действително, не мога да твърдя, че си убил някой бял. Но неколцина си пленил.

— За това обаче не се отсъжда смърт.

— О, напротив. Как се наказва кражбата на кон?

— Със смърт.

— А отвличането на човек? Това деяние по-меко ли трябва да бъде наказано?

— То-кай-хун плени бледоликите, но не ги е отвлякъл!

— Pshaw! Ако аз уловя и откарам един кон, който не ми принадлежи, това е конекрадство. Ти си заловил и откарал бледоликите, това е отвличане на хора. Ако аз те накажа за тая работа с куршум, никой няма да ми отправи ни най-малкия упрек.

— Но ти все пак няма да ме убиеш! — заяви оня упорито.

— Не се заблуждавай повече! Моето търпение ще се свърши, ако не се съгласиш с предложението, което сега ще ти направя.

— Аз го знам. Не е необходимо да ми го казваш. Ти искаш да си имаш обратно пленените бледолики и в замяна да ме освободиш.