Карл Май - То-кай-хун

— Но сигурно е заможен?

— Да, има два товарни коня и ни плаща добре. Навярно не е християнин.

— Защо смяташ така?

— От това, че всеки ден се моли пет пъти по много странен начин и то на език, който не разбираме.

— Служи ли си с килимче, върху което се моли?

— Да, има едно одеяло, върху което по време на молитвата ту стои, ту коленичи и лежи.

— Как е облечен?

— Съвсем като нас, само дето носи на главата си астраганен калпак. Има тъмна коса и необикновено гъст, дълъг мустак.

— Колко е възрастен приблизително?

— Може би трийсетгодишен.

— Той вероятно е персиец. Вярно, не мога да си обясня как един такъв човек ще се озове в Америка, и то чак в Дивия запад. Накъде се кани да върви?

— Към Сан Франциско. Ние трябваше да го отведем до Санта Фе, където той възнамеряваше да наеме други водачи. Сега вярваш ли ми, мистър Поразяваща ръка?

— Сегашните ти показания изглеждат достоверни. Кажи сега също така откровено защо избяга от него.

На Пъркинс явно му бе трудно да признае истината. Но той съзнаваше, че с лъжи нищо не може да спечели, и поради това отговори:

— Само внезапната поява на червенокожите е виновна. Те бяха толкова близо до мен, че ми изкараха ангелите, и аз мислех единствено как да подсигуря безопасността си.

— Но ти нали вече си се бил отдалечил оттук!

— Действително, но трябваше пак да се върна. Преди малко ти съвсем правилно отгатна, че вчера сме дошли на това място от изток. Тук лагерувахме и на заранта продължихме ездата. След може би един час мистър Джафар забеляза, че му липсва камата, която ти нарече «ханджар». Оръжието трябваше да е останало да се търкаля някъде тук. Той искаше да се върне и го потърси. Но понеже не познаваше Запада и лесно можеше да се обърка, ние му предложихме един от нас да се върне да прибере оръжието. Той се съгласи и изпрати мен, като ми предостави коня си, защото беше най-бързият. Зае ми го, за да не се налага дълго да ме чакат.

— По-нататък! Ти се върна тук и намери камата?

— Да. Тя лежеше под този нисък храст, така скрита в клоните, че при потеглянето не бяхме я видели. Аз слязох и се наведох да я вдигна. Когато се изправих, погледът ми попадна помежду храстите на юг и за свой ужас видях да се задава една дружина от над шейсет команчи. Бяха изрисувани с бойни краски и аз можех, ако ме забележеха, да очаквам смъртта. Храсталакът ме скриваше от тях. Аз не биваше да излизам от него и повлякох незабавно коня си през потока, в чието корито не беше лесно да се видят стъпките.

— После се отправи на север, вместо да яздиш на запад след спътниците си и да ги предупредиш.

— Да, и това е всъщност грешката, която извърших. Но страхът ми от червенокожите бе толкова голям, че може да ме извини.

— Аз не мисля, че той може да бъде извинение. На теб, като водач, ти е бил поверен животът на чужденеца. Ти си бил длъжен да го настигнеш по най-бързия начин и да го предупредиш.

— Това нямаше как да стане. Команчите щяха да ме видят.

— Глупости! Ти щеше да имаш най-напред тук, в гората, добро прикритие и едва след време да се върнеш на вашата следа.

— Да, така е — обади се Джим Снафъл. — Може би клетите дяволи междувременно са били застигнати и очистени. Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes — кимна брат му.

Пъркинс се загледа смутено пред себе си. Съзнаваше, че имаме право, и опита едно последно оправдание:

— Не е толкова лошо, защото мисля, че спътниците ми своевременно ще забележат червенокожите и ще се скрият от тях.

— Това допускане няма ни най-малко основание — отвърнах аз. — Дори да беше така, както казваш, команчите щяха да видят дирята и бързо да открият скривалището. Та сега е денем. Ти искаш да се оправдаваш, но постигаш тъкмо обратното. Конекрадецът си е крадец, но все пак човек може да му има известно уважение заради дързостта. Един скаут, обаче, който постъпва така страхливо като теб, трябва да бъде презиран. Нека видим дали спасението е възможно, като последваме червенокожите. Вие нали ще бъдете на линия, мастър Джим?

— Как изобщо можеш да питаш! Двамата Снафълс винаги са на линия, когато се касае да се освободят хора, изпаднали в беда. Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes — заяви този. — Нека пропълзим към тях, инак са изгубени.

— Действително. Мастър Шетърхенд, кажи дали смяташ за вярно това, което Пъркинс изкара сега на бял свят!

— Мисля, че можем да му вярваме, защото ако ни беше излъгал пак, с него щеше да е свършено. Значи напред! Тук вече изгубихме твърде много време.