Карл Май - Сатана и Юда

— Да, ще трябва да отвлечем вниманието им от мястото, където се намираме. Как може да стане това най-добре според моя брат?

— Ще ги накараме да повярват, че се каним да ги нападнем откъм реката.

— Правилно! Нека помислят, че искаме да се промъкнем през теснината по пуеблото. Но за да постигнем целта си, ще трябва да слезем долу при тях.

— Сега веднага ли? — попита Емъри.

— Да — заяви апачът. — Нека ни видят и разберат, че се навъртаме долу край реката.

— Но това е твърде опасно. Ако им се мернем пред очите, те просто ще ни застрелят.

— Ще го направят само ако се приближим толкова, че да могат да ни улучат с куршумите си. А точно това ще се стремим да избегнем.

— Но нали една част от тях са залегнали в засада! Тези хора непременно ще забележат приближаването ни, докато ние няма да знаем къде са се скрили. Така можем да се озовем право в ръцете им.

— Няма, защото имаме очи и уши. А може би жената знае къде се намира засадата.

Когато й зададохме този въпрос, тя ни обясни следното:

— Ако се върнете обратно до нашата къща и проследите оставените от тях нарочно съвсем ясни дири, ще стигнете до един малък поток, който се влива във Флухо бланко. Там те смятаха да се разделят. Единият отряд щеше да продължи нагоре по брега на Флухо чак до пуеблото, а другият щеше да язди покрай малкия поток до някое място, където ще е невъзможно да забележите хората му. И там ще останат скрити в храстите.

— И вероятно сега ни очакват с болезнено нетърпение — добавих аз, — понеже първият отряд е пристигнал вече при пуеблото. Виждаме воините му да лежат ей там долу. Да караме ли господата да ни чакат още дълго?

— Не, сега ще се спуснем с конете долу при реката — обади се Винету, след което се обърна към жената:

— Моята сестра има почтени намерения към нас, нали?

— — Да — отговори простичко тя и по израза на лицето й си личеше, че казва истината.

— Тогава ще бъдеш възнаградена. Ако успеем да заловим двамата бледолики чрез хитрост, без да се стига до въоръжена схватка, ще ти дадем още злато. Но ако ни предадеш, първият ни куршум ще улучи теб.

— Искам тайно да избягам оттук, но без да навредя на моите съплеменници. Вие не желаете да ги избивате и ще ги пощадите. Давате ми и злато, за да стигна по-лесно до Сонора. Затова доброволно ви казах всичко, каквото искахте да знаете, и няма да ви издам.

— Тогава нека моята сестра още сега се върне в своята къща.

Тя се накани да изпълни нареждането му, но ние все още не знаехме нещо извънредно важно. Дори толкова съобразителният и досетлив Винету беше забравил да я попита. Ето защо й зададох следния въпрос:

— Навярно добре познаваш разположението на помещенията в пуеблото, а?

— Знам ги всичките.

— А известно ли ти е къде живее бялата скуоу, която пристигна тук с колата?

— В първия етаж на пуеблото.

— Къде е входът му?

— На втората платформа отдолу нагоре. Той представлява една дупка, през която се спуска подвижна стълба. Дупката е в средата на платформата.

— Тогава вероятно индианците живеят под бялата скуоу на приземния етаж, а?

— Не.

— А за какво се използва това помещение?

— За съхраняването на запасите от храни, на царевицата, както и на другите плодове и зеленчуци, отглеждани в котловината. Там има и вода.

— В цистерна ли?

— Не. Идва от реката.

— Тогава навярно и малкият водоем, който се вижда оттук, също е свързан с Флухо бланко, а?

— Да. В него винаги има вода, защото реката никога не пресъхва съвсем.

— Ами къде живеят твоите съплеменници, юмите?

— На по-горните етажи.

— А знаеш ли къде са настанени двамата бели, бащата и синът, които искаме да заловим?

— Синът живее на първия етаж.

— А бащата?

— Той е над сина.

— Как е възможно бялата скуоу да се чувства добре тук в тази дива пустош? Та нали й липсва всичко необходимо за една бяла, за да бъде доволна!

— Нищо не й липсва. На времето вождът й набави всичко каквото си пожела. Беше изключително трудно безброй многото неща да се донесат през тези диви земи, но тя така го беше заслепила,\че за нея той правеше й невъзможното. Нашите мъже непрекъснато пътуваха до Прескът или до Санта Фе, за да изпълняват нейните поръчки.

— Добре! Вече знаем всичко. Можеш да се върнеш у дома си. Но не забравяй какво ти каза Винету! Ако си нечестна към нас, ще получиш куршум. Ако ни бъдеш вярна, ще получиш от нас още злато.

— Кога, сеньор?

— Веднага щом заловим двамата бели.

— И къде?

— В твоята къща. Най-вероятно ще минем покрай твоя дом, когато решим да напуснем тази местност.