Карл Май - Сатана и Юда

— Фата моргана! — извика Емъри.

— Да, това е измамното изображение на Ляно естакадо, което или върви пред торнадото, или пък го следва — каза апачът.

— Дървото, покрай което неотдавна минахме, стои на небето с короната надолу.

— Цялата картина напомня плафонна живопис с обърнати наопаки изображения. Сега виждаме местността, намираща се на юг от нас. Ако на същото разстояние на север от нас има хора, те пък ще видят нас, а може би са ни забелязали още преди връхлитането на урагана. Това отражение възниква от два въздушни пласта с различна топлина и плътност, а то рисува образите си по много различен начин. Но стига сте гледали този мираж, който и без друго ще изчезне съвсем скоро, ами обърнете внимание на конете. Изтощението им, силното изпотяване, а после студът, ураганът, последвалата жега… хмм, трябва още дълго здравата да ги разтриваме и след това да се опитаме да ги изправим на крака и да видим дали ще са в състояние да продължат.

След около четвърт час усилия ние най-сетне успяхме да възстановим силите на клетите животни поне дотолкова, че можеха да стоят на краката си. Възседнахме ги и около десетина минути яздехме бавно наоколо, защото иначе щяха да се схванат. Но все още не биваше да пият вода. Разчистихме една затревена ивица земя от изветия пясък и на първо време ги оставихме да пасат.

Едва след това можехме да мислим за себе си. Седнахме на земята и докато разговаряхме, започнахме да чистим от пясъка дрехите и вещите си. Англичанинът се обади:

— Вие и двамата сте виждали вече и дървото, и онзи хълм. А ти, Чарли, дори знаеш, че отвъд дървото тече поток. Та нима сте идвали тук? Сигурно тази местност е играла някога за вас важна роля, щом тъй бързо я разпознахте, а?

— Така е. Ако огледаш по-внимателно старото сухо дърво, ще видиш, че за неговата гибел не е виновна възрастта му, а огънят.

— А-а! Значи горски пожар в покрайнините на пустинята?

— Нищо подобно. За команчите това беше празничен огън, а за Винету и мен беше огън на болки и мъки.

— Мътните го взели! Да не би тези негодници да са искали да ви изпекат?

— Нещо такова. И не само нас, ами и още четирима наши спътници.

— Човече, та аз не знам абсолютно нищо за тази история! Я ми я разкажи!

— Двамата с Винету се бяхме спуснали от Сиера Гуаделупе и се канехме да прекосим Стейкид Плейнс, за да се доберем до форт Грифин. Познавахме пустинята и не се страхувахме от нея, още повече че бяхме взели провизии и два мяха с вода. Когато преполовихме пътя си, ние срещнахме четирима души, които идваха от форт Дейвис и искаха да стигнат до форт Додж…

— Много странен път! От Рио Гранде нагоре чак до Арканзас! Та по въздушна линия това са към шестстотин мили! И на всичко отгоре се минава през самата пустиня Ляно! Не можеха ли да изберат някой заобиколен път през по-свестни райони?

— Наистина така трябваше да направят, но не го разбираха, а пък онези, които ги бяха изпратили, го разбираха още по-малко. Узнах само, че ставаше въпрос за някаква работа с много пари. Нямали никакво време за губене и по тази причина пратениците получили нареждане да минат по най-прекия път, който водеше именно през дивата Ляно. Тези пратеници бяха двама млади търговци, които си нямаха хабер от Дивия запад, и затова им бяха дали за придружители двама ловци. Ловците са били веднъж в Ляно, но без да навлизат особено навътре в нея. Изобщо нямаха представа как се пресича пустинята на кон от юг на север.

— Ама че глупост! Трябвало е да се спуснат по Рио Гранде, да се качат на кораб за Ню Орлиънс и после с параход да поемат нагоре по Мисисипи и Арканзас.

— Да. Или пък можеха да тръгнат нагоре по Рио Гранде и през Ню Мексико да се озоват в Санта Фе, за да стигнат оттам до пътя, водещ за Арканзас. И по двата маршрута щяха да се доберат до целта си по-бързо, отколкото през Ляно — дори и ако в пустинята не се бяха натъкнали на никакви пречки.

[# Английското име на Ляно естакадо — Б. пр.]

— А пречки тук има повече от достатъчно.

— Наистина! Четиримата се бяха напъхали право в ръцете на смъртта. Когато ги намерихме, те лежаха кажи-речи полумъртви в пясъка, а и положението на конете им не беше по-добро. Ако не ги бяхме видели най-случайно, бяха осъдени да умрат. Свестихме ги с малко вода и помогнахме и на тях, и на животните им да се изправят на крака. После ги заведохме до най-близкото място известно на Винету, където можеше да се намери повече вода. Посъветвахме ги да тръгнат с нас за форт Грифин, но те така сърцераздирателно ни замолиха да ги преведем през пустинята в северна посока, че накрая се съгласихме. В резултат на това се отклонихме от пътя си и поехме на север.