Карл Май - Наследниците на Винету

Както ще си спомни читателят, беше се оказало, че Олд Шуърхенд и Апаначка са братя, откраднати и укрити от тяхната майка — индианка по тяло, дух и ум. За да се добере до тайната на това отвличане, тя се беше преоблякла като индианец, претърсвайки под името Колма Пуши в продължение на много години градовете на Изтока, саваните и девствените гори, без да постигне целта си, докато на Винету и мен ни се удаде да открием търсените от нея следи, а впоследствие и двамата синове, единият от които много прочут уестман, а другият не по-малко прочут команчески вожд — двама необикновено ценни хора, чието приятелство ми бе останало много вярно, въпреки всички превратности, настъпили оттогава както в техния, така и в моя живот.

По-късно двамата се бяха оженили за две красиви сестри от родното племе на Винету — апачите мескалеро, и всеки от тях бе дарен с радостта да притежава син, наследил всички дарби на Колма Пуши в още по-висока степен. Те имаха средства да култивират тези дарования. Младият Шуърхенд и младият Апаначка бяха изпратени на Изток, за да станат хора на изкуството — единият архитект и скулптор, а другият художник и скулптор. Те оправдаха възлаганите надежди. По-късно отидоха в Париж, за да се учат там в най-прочутите ателиета, после заминаха за Италия и накрая за Египет, където си поставиха задачата да вникнат в законите на някогашното гигантско изкуство. По обратния път минаха през Германия да ме посетят. Бяха ми много симпатични. Радвах им се много, и то не само защото почитаха моя несравним Винету като полубожество. Те също се отличаваха с амбиции и талант на артисти, имащи изгледи да нараснат още повече. Но за съжаление се водеха по един чисто американски начин към заблудата на «бизнеса» и стана така, че вместо да получат от мен похвала, чуха едно много сериозно предупреждение, което, както разбрах от писмото, и до ден-днешен не бяха забравили и простили. Сигурно това бе и причината, че не бях осведомяван нито от бащите им, нито от самите тях за техните планове в изкуството и сегашното им художническо творчество. Но в особено мълчание се съхраняваха причините, накарали двамата млади хора точно да изучат колосалните изпълнения на древните египтяни. Това щеше да остане в тайна. Сега обаче започнах да подозирам, че «шедьоврите», за чиято преценка бях поканен, имаха отношение към това.

Хич и не бих могъл да твърдя, че писмата, идващи при мен в такава бърза последователност, ми доставяха радост. Защо веднага не ми се кажеше открито и честно за какво всъщност става въпрос? За какъв дявол бяха тези тайни, позьорски компмитинги? Големите, плодоносни идеи се раждат в свято, несмущавано уединение, а не в дълги речи, които така можеха да разчитат само на кратки успехи! Защо беше това делене на старите вождове от младите? За каква цел пък и червените жени? Кои бяха тези «прочути червени мъже и жени»? Ами господата от този, виждащ ми се странен, да, дори подозрителен комитет? Те се канеха да ръководят заключителния митинг, значи да повлияят и коригират решенията на общите събрания! Имената на двамата професори, родени индианци, познавах. Те имаха добра репутация. Но тонът, с който ми пишеха, нямаше да се хареса на един Сам Хоукинс, на един Дик Хамердал и един Пит Холбърс. Секретарят и касиерът ми бяха напълно непознати. А Олд Шуърхенд като директор? Какво ли означаваше това? Каква работа имаше тук някакъв си «директор»? Да не би за да се прехвърли моралната и финансова отговорност върху него? Олд Шуърхенд беше уестман от висок ранг, но дали бе и в състояние да се мери с меркантилната «отраканост» на някой изпечен американски шмекер, за съжаление не знаех. Колкото по-дълго и интензивно ме занимаваха нещата, толкова по-съмнителни ми се струваха. На жена ми също не й харесваха. А защо я споменавам в тази връзка, трябва веднага да кажа, че тя също получи едно писмо, а именно следното:

«Мила моя бяла сестро!

Сега моите очи най-сетне, най-сетне ще те видят; душата ми отдавна вече те видя. Повелителят на твоя дом и мислите ти ще дойде на Маунт Винету, за да ни посъветва за големи и хубави неща. Зная, че той няма да направи това пътуване, без да го придружаваш ти. Моля те да му кажеш, че държа за теб и него в готовност най-добрата ни типи, и предвкусвам идването ти като някакъв гальовен, топъл слънчев лъч, непознат досега на моя живот, когато вече е на път да си отиде. Та ела и ми донеси твоята човешка любов, твоята сърдечна доброта и… твоята вяра във великия, справедлив Маниту, когото желая да почувствам така понятно, както ти, моя сестро, го чувстваш.