Карл Май - Наследниците на Винету

Междувременно Пида не бе стоял с ръце в скута. Той беше гастролирал почти непрекъснато между мен — пълномощникът от наша страна, и Тангуа — говорителят на другата страна, полагайки максимални усилия да смекчи възможно повече произнесената над вождовете присъда. Ние гледахме с удоволствие на цялата тая работа, макар да давахме вид, че тези нови преговори никак не са ни присърце. Ето защо оставих да отпаднат на първо време само решенията ни относно обикновените воини. Те щяха да бъдат свободни, напълно свободни, да запазят медицините и конете си и да си тръгнат, когато поискат. Чутото предизвика сред тях небивало ликуване. С оглед обстоятелствата, тяхното положение вземаше такава благоприятна насока, каквато изобщо не биха могли да си представят преди няколко часа. Въпреки опасната катастрофа те не бяха дали нито един мъртвец. Нараняванията, които в повечето случаи се състояха в контузии, бяха болезнени наистина, но не опасни. Те бяха превързани от жените и господа пациентите се почувстваха изключително добре от посветените им грижи. Приятно им бе дори само от факта, че са приятели на тези, които едва вчера бяха възнамерявали да унищожат. Видяха звездите, носени от техните благодетели и благодетелки. Попитаха за техния смисъл, за значението им. Онези им обясниха, показаха им великолепната фигура на нашия Винету. Казаха им, че нещата вече не опират до издигането на някакъв мъртъв, каменен образ, а за един велик, благороден, жив, въплътен Винету; един разширяващ се из цяла Америка, излизащ и извън нея клан "Винету", неискащ от своите членове нищо повече, освен да бъдат благородни хора, да дават само любов, защото единствено тя прави човека благороден. Скоро да прозвучава назидателния глас на Младия орел. Той беше "първият винету" и сега се присъедини към тях да разказва и проповядва, което им действаше — особено в сегашното им положение — благотворно и целебно. По други места се зачуваха гласовете на други "винетуси". Те вървяха, ще си послужа с един библейски израз, "да ловят человеци".

Виждайки развитието на нещата, Пида каза зарадван:

— Това е чудното семе, което Олд Шетърхенд пося в сърцето на своя брат Винету. То донесе прекрасни плодове. Цветовете ухаят все по-далеч и по-далеч, а зрънцата продължават ли, продължават да кълнят. Не часове, а само минути ще минат и всички тези врагове ще изявят желание да бъдат приети в клана "Винету". Ще им бъде ли удовлетворена молбата?

— Разбира се! На драго сърце! — отговорих.

— Също и на мен?

— И на теб?

— Дори на тях?

При тези думи посочи към противниковия амвон отсреща. Аз отвърнах усмихнато:

— Моят брат Пида е много, много умен посредник. Ако кажа истината, че и пленените вождове могат да бъдат приети в клана, трябва да ги освободя и да им опростя всичко!

— Сториш ли го, ти си "винету", но иначе не! Позволяваш ли да отида до моя баща?

— Върви! — рекох, ала едва след известно време. — Но се връщай скоро. Утрото е вече на път.

Той тръгна. Когато стигна при своите, чухме всичко, което каза там отсреща. Той и там се появи като отличен емисар. Преживеният в пещерата страх, любвеобилното посрещане от наша страна, несравнимият ефект на днешното осветление, прекрасният образ на Винету — всичко това съдействаше на младия вожд на кайовите да постигне своята похвална цел. Той се върна при мен и доложи:

— Тангуа, моят баща и вожд на кайовите, щеше да дойде при теб, ако можеше да върви. Той би желал да те помоли за прошка, да се сдобри с теб!

— Нека си остане там! — отговорих радостно. — Аз ще отида при него. Моля те да ме заведеш!

Преди да се отдалечим, помолих вождовете да останат да седят тук, да слушат и да отговарят, в случай че ги помоля. Тъкмо в този момент в подножието на нашия амвон се появи Младия орел с някакъв въпрос към мен. Без да му дам дори възможност да заговори, аз казах:

— Вождовете трябва да получат веднага медицините си. Колко време ще мине, докато успееш да ги донесеш?

— С птицата? — попита.

— Ако е възможно — да.

— Половин час.

— Напълно ме устройва. И после — точно както вчера — ще започне да се разсъмва. Тогава е най-подходящото време. Тръгни, моля те, веднага!

Когато стигнах с Пида отсреща, жена му и сестра й стояха до амвона. Изкачихме се. Пида седна при вождовете, аз обаче останах прав. Тангуа взе думата. Той каза, че на драго сърце би станал, за да говори с мен прав, ала не можел да го стори. Аз не го оставих да продължи, а го прекъснах посред словото. Рекох, че ако някой трябва да моли за прошение, то определено не индианецът, а бледоликият е задължен пръв да го стори, и този бледолик нека съм аз. След това посегнах към миналото и разказах как бледоликият дошъл през океана, за да ограби на своя "червен брат" всички негови "медицини". Проследих после историята. Не преувеличих нищо и нищо не потулих. Разказах истината гола и неподправена, както действително си беше. Говорих за недостатъците на червената раса, за нейните добродетели, за страданията й, преди всичко за нейната настояща безперспективност. Всичко това те дължат най-вече на бледоликия. Но този бледолик стигна до едно по-добро разбиране, той желае неговият червен брат да остане жив и да израсне до народ, както му е било отредено по начало. Този бледолик е готов да отговаря и поправи всички свои грешки. Той се чувства на първо място задължен да пречисти своето сърце и своята съвест, като помоли червените си братя за опрощение.