Карл Май - Жълтоликия

— Сещаш ли се кой може да е бил тук? — попитах аз Халеф.

— Не, сихди — отвърна той. — Понеже още не си ми казал какво мислиш, не знам от какво да изхождам.

— От мисълта, че двамата кюрди, които са се представили за сорани, са били бебехи.

— Машаллах! Така ли мислиш? Каква е причината?

— Причините са много. Първо, сораните вече нямат племе.

— Това е така, сихди. Това племе беше унищожено от бебехите и останаха само няколко мъже, които и до днес трябва да се крият. Изобщо не се сетих за това.

— Как може тогава племе на сораните да има стада до стария канал Беледрус?

— Там никога не е имало кюрди а само арабски племена. Четиримата хадедихни са били недостойно измамени.

— И са били толкова глупави да повярват на лъжата. Двамата кюрди са били съгледвачи на бебехите, които както и друга година сега отново ще дойдат и за да се предпазят от изненади, са изпратили напред двама воини. Тези шпиони веднага са разбрали по отличителните знаци на племето, че четиримата ловци са хадедихни, и затова са се представили за сорани. Разпитали са онези наивници, узнали са всичко, а после са измислили лъжата за изгубената кама, за да могат да се върнат незабелязано. Тогава са скрили конете си на подходящо място и са се върнали, за да се промъкнат нагоре и да ни наблюдават. Следите им водят към хълма, но не се връщат надолу. Предполагам, че са още горе! Стойте тук. Трябва да проверя.

Запромъквах се отново нагоре покрай храсталаци и скали. Трудно беше да се проследи дирята по твърдата почва, но все пак успях. Тогава видях, че двамата съгледвачи ни бяха наблюдавали, а може би бяха чули и разговорите ни, които се водеха на толкова висок глас. После следата се отклоняваше встрани и отново водеше надолу. Там имаше трева, така че се виждаха ясно. Прецених, че не са от повече отпреди петнайсетина минути, и извиках на Халеф и сина му да дойдат, за да им ги обясня. Колко горд беше храбрият хаджия, че на неговия Кара беше отредена такава голяма чест да участва в този опасен поход!

Продължихме по следата заедно. Тя пресичаше другите стъпки, водещи към гробовете до реката, и продължаваше на север, като в началото се придържаше непрекъснато към брега. Там тя се сливаше с дирята на двамата бебехи, преди да срещнат хадедихните. Така че пред себе си вече имахме стари, идващи от другата страна, и нови, водещи в обратната посока стъпки. Не след дълго стигнахме до едни храсталаци, където бебехите бяха крили конете си. Бяха ги извели и яхнали отново. Както се виждаше, бяха яздили в галоп, за да съобщят новината на своите възможно най-бързо. Пътьом обяснявах на моя малък ученик всичко, което все още не му беше ясно, и истински се радвах на голямата му проницателност.

От скривалището на конете вървяхме по следата в продължение на около половин час покрай реката, като внимателно използвахме всяко прикритие. После гората се спусна от хълма надолу и образуваше до реката една поляна, която от останалите си три страни беше обградена с дървета.

— На това място трябва да се скрием — казах аз.

— Защо точно тук? — попита Халеф.

— Защото целият отряд на бебехите ще лагерува през нощта на брега.

— Сихди, ти всезнаещ ли си?

— Не. Само си правя заключения от съществуващите обстоятелства. До залез-слънце има по-малко от час. Кюрдите трябва да спрат за нощуване.

— Няма ли да продължат да яздят, докато наближат гроба в скалата?

— Не, защото там е още по-тъмно. Луната изгрява едва по-късно. Може би враговете ни ще използват светлината й, за да се приближат после до нас. Но във всички случаи ще останат първо тук.

— А защо не по-нагоре, за да ни се наложи да вървим повече, ако искаме да ги наблюдаваме?

— Не виждаш ли, че двамата съгледвачи са слезли тук? Четирите стъпки ми казват, че са оглеждали мястото, както и граничещата с него гора. Направили са го с намерението да доведат своите дотук.

— Както винаги имаш право, сихди. Какво ще правим сега? Ще ги подслушваме, за да чуем какво ще си говорят ли?

— Много бих искал. Ще видим дали ще имаме такава възможност. Ще се скрием в гората, докато дойдат.

Навлязохме вляво между дърветата, докато намерихме един храсталак, в който да се скрием. Любопитен бях да видя дали кюрдите щяха да спрат там, където бях предположил.

Тъй като не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме, разговаряхме тихо помежду си и, разбира се, предмет на разговора ни беше поведението на хадедихните и техния шейх. Дребният хаджия страшно се ядосваше и бълваше най-цветисти изрази по адрес на тези непредпазливи хора. Още повече го потискаше обаче мисълта, че съм бил обиден толкова много. Налагаше се непрекъснато да го уверявам, че не чувствам нито гняв, нито обида, а само задължение да бдя над тези хора, които бяха ослепели и оглушали. Но той не ми вярваше и полагаше всички усилия да ме успокои, утеши и увери в своята вярност и привързаност. Трогателно беше от негова страна, че бе легнал близо до мен, държеше ръката ми в своята и се опитваше да придаде на тихия си глас най-нежен израз.