Карл Май: Край Тихия океан

Тогава закрачих към онова място на брега, където Потомба беше паднал на колене.

— Бапа ками янг ада де сурга, кадуслах кираня намаму [7] «Отче наш, който си на небето, да се свети Твоето име…» Б. нем. изд. — чух го да се моли така, както са научени покръстените от мисионерите туземци. После той скочи на крака и радостно извика: — Спасен съм! Те бягат и няма нужда да наранявам когото и да било от тях. За малко стрелата ми щеше да убие лицемерния жрец Аноуи, който все пак е баща на жена ми.

Значи само бедата, в която беше изпаднал, го бе принудила да грабне лъка си и както по думите му, тъй и по благодарствената му молитва разбрах, че той действително мислеше като християнин, а това бе нещо, което не се срещаше толкова често сред покръстените островитяни. Затова този млад човек веднага спечели симпатиите ми. Без съмнение той бе станал християнин само по убеждение.

— Кой е Аноуи? — попитах го.

— Жрецът на Тамаи.

Опитах се да си припомня.

— Тамаи не е ли на Аймео, съседния остров на Таити?

— Да, сахиб. Тамаи се намира недалеч от залива Опоаухо. Моята жена Парайма е дъщеря на жреца, защото един ери може да вземе за съпруга само дъщеря на княз или на жрец.

— А защо Аноуи се е превърнал в твой враг?

— Защото станах християнин. Поиска ми да му върна Парайма, перлата на моя живот, но не му я дадох. Тогава той направи оплакване срещу мен при онези ингли, които не вярват в митонаре (светата) Дева Мария и те застанаха на негова страна. Аз Обаче отидох при франките, от които има много митонаре мъже и жени на небето на добрия Бапа, и те ме подкрепиха: отсъдиха ми правото да задържа Парайма в дома си, макар че тя не ми беше дадена за жена от митонарето, а от нашия жрец още докато бях езичник. После ми се наложи да отплавам за островите Тубуаи, за да разменя перли срещу дрехи, оръжия и някои други неща, защото, откакто европейците дойдоха при нас, всичко се промени и стана по-лошо. Сега дори нашите князе са принудени да печелят пари с труд или с някаква търговия. Аноуи знаеше накъде бях тръгнал и заедно с хората си поел подир мен. Когато напуснах островите Тубуаи, той се опита да ме издебне, да ме убие и да заграби всичко, което носех със себе си.

— Е, не те е убил, но какво стана със собствеността ти? Да не би всичко да е тук, в лодката?

— Не. Той не успя да ми вземе нито живота, нито имуществото, защото ръката ми е по-силна от неговата, а неговият разум е помътен и не може да се мери с разума на един ери. Още щом го видях да се появява с лодките си, изпратих по околен път към Папеете моите слуги с лодките, на които беше натоварена собствеността ми, а самият аз поех срещу него. После го подмамих дотук, където сигурно щях да го убия, ако не беше избягал.

Очите му искряха, а тъмните му страни бяха пламнали от възбуда. Тъй както се беше изправил пред мен в заплашителна поза, аз забелязах, че той все още беше млад човек. Наистина беше красив. Върху дългите си черни коси носеше тюрбан, украсен с пера, на всяко ухо имаше по две скъпоценни перли, а златистата копринена «марра» бе стегната като пояс около неговата тебута на червени и бели райета, която, образувайки множество гънки, падаше от раменете до коленете му, като подчертаваше още повече съразмерността на неговото стройно и силно тяло.

— Какво ще правиш сега? — попитах го аз.

— Сахиб, най-напред ми кажи какво смятате вие да правите с мен! — отвърна той, посочвайки с ръка към височината, откъдето се спускаше капитанът със своите хора.

— Аз съм твой приятел и няма защо да се страхуваш от нас. Можеш да правиш каквото си поискаш. Но те моля и ти да станеш наш приятел.

— Приятел съм ти, сахиб! Заповядай ми нещо и аз ще го изпълня, защото по погледа ти личи, че няма да поискаш от мен да извърша нещо лошо.

— Ние те молим да ни помогнеш.

Той ме погледна толкова изненадано, че не успях да сдържа усмивката си. Бях с една глава по-висок от него. Тюрбанът с воал, който носех, гъстата голяма брада, оръжията ми, облеклото ми на авантюрист, завършващо надолу с чифт огромни моряшки ботуши, всичко това навярно оставяше у него впечатлението, че съм човек, който е свикнал да разчита само на собствените си сили и току-така няма да почувства нужда от чужда помощ.

— А кой си ти и какво правиш тук? — попита ме островитянинът.

— Аз съм от народа германи, а другите са от народа янки.

— Германите са добри. Виждал съм корабите им край бреговете на островите Самоа. Те търгуват честно, а каквото кажат, за тях важи като клетва. Ала янките са по-други. Не можеш да се хванеш за думата им и са вероломни. Външно стоките им са лъскави, но измамата е вътре в тях. Как си попаднал заедно с тях на този остров, който все още дори няма име?