Карл Май - Край Тихия океан

— Ти не си фо-дзъ, [89] Будист. Б. нем. изд. нали? — попита ме бонзът.

— Не. Аз съм киао-ю, християнин.

— Тогава навярно се учудваш, че ти позволяваме да влезеш в този храм, а?

— Не, защото в храмовете на моя Бог могат да влизат всички хора, следователно и всеки фо-дзъ.

— А молите ли се на вашия Тиън-чу, [90] Небесен властелин, Бог. Б. нем. изд. кадите ли пред него благовония?

— Да.

— А кланяте ли му се със звънчета и гонгове?

— Ние му поднасяме по-мелодичен камбанен звън и по-хубава музика от вас.

— Как е възможно? Та нали сте варвари и нямате музика!

— Киао-ю имат по-хубава музика от фо-дзъ, хоей-хоей, дзанг, [91] Тибетци. Б. нем. изд. дзи-пън, [92] Източни татари (манджури). Б. нем. изд. както и от тунг-да-дзъ. [93] Западни татари (монголи). Б. нем. изд. Вашата музика е лесна за изпълнение, а нашата е трудна за китайците.

— Нима искаш да ти повярвам?

— Все ми е едно дали вярваш, или не.

— Как се казваш?

— Куанг-си-та-съ.

— Това е забележително име. Познаваш ли нашите музикални инструменти?

— Да.

— Но не можеш да свириш на тях, нали?

— Все още не съм държал в ръцете си такъв инструмент, ала бих могъл веднага да започна да свиря на всеки от тях.

Бонзът се усмихна снизходително.

— На гонг?

— Да.

— На гамеланг? [94] Един вид гамеланг има звънчета, а друг — метални пластинки. Б. нем. изд.

— Да.

— На анклонг? [95] Прави се от дебели кухи бамбукови пръти и достига тежест от 25 кг. Б. нем. изд.

— Да. Но ти питаш повече, отколкото имаш право, защото анклонгът и гамелангът не са китайски, а малайски музикални инструменти.

Изглежда забележката ми го смути, ала той продължи да ме разпитва:

— А известни ли са ти пи-па [96] Китара. Б. нем. изд. и дзию? [97] Вид цигулка. Б. нем. изд. На тях се свири много трудно, тази музика е по-трудна от всяка друга по целия свят.

— Виждал съм ги, но все още не съм свирил на тях, обаче тази музика е толкова лесна за един християнин, че бих могъл веднага да започна да свиря на дзию, както и на пи-па. Християните имат такива музикални инструменти, на които един способен човек може да се научи да свири хубаво едва след като старателно се е упражнявал всеки ден в продължение на десетина години. А вие нямате такива инструменти.

— Твърде си самонадеян да твърдиш, че можеш веднага да засвириш на дзию и на пи-па. И двата инструмента се намират в жилището ми. Ще дойдеш ли с мен?

— Да.

По лицето му се изписа победоносна усмивка и той тръгна пред мен. Търнърстик ни очакваше вече с нетърпение. Той ме попита:

— Чарли, как беше горе на върха на тази кула?

— Високо, кептън.

— Високо ли? Well, можеше да го предположиш и от долу. Какво ще правим сега?

— Отиваме в жилището на този човек.

— И какво ще търсим там?

— Ще свирим.

— Тъй ли? Как — с уста?

— Нищо подобно. Ще свирим на дзию и на пи-па.

— Що за щуротии са това? Да не си се побъркал?

— Не съвсем. Дзию е нещо като цигулка, а пък пи-па е китара.

— А-а, тъй значи. Е, просто трябваше да го обясниш! Но аз…

— И тъй аз ще скрибуцам на дзию, а ти ще дрънкаш на пи-па!

— Аз…? На пи-па…? Я ме остави на мира с твоята пи-па! Да искаш подобно нещо от мен е все едно да накараш някой кит да плете! Никога през живота си не съм държал в ръцете си такова раздрънкано чудо.

— Тогава ще трябва да се оправям сам.

— Ами ще можеш ли?

— Мисля, че да.

— Чарли, ще ти кажа нещо на четири очи: не се излагай пред китайците! Да пронижеш с куршум главата на мечка или пък на тигър или да застреляш няколко диви кози не е чак толкоз трудна работа, защото е нужно само да се прицелиш и да натиснеш спусъка. Но една такава пи-па е опасно нещо, толкова опасно, че дори не ми се иска да се докосвам до нея.

— Ще видим!

Междувременно бонзът размени няколко думи с търговеца на плодове, който после бързо се отдалечи в посока към селото. Предположих, че отиваше да доведе слушатели, за да могат повече хора да станат свидетели на моето очаквано поражение.

От пагодата започваше тясна пътечка, извиваща се нагоре по височината към малка къщичка, която бе жилището на бон-за. Тя беше направена от бамбук, а покривът й — от сиви керемиди. Състоеше се само от един приземен етаж, а пред нея, носен от подпорни стълбове, имаше навес, под който можеше да се почива на сянка и на прохлада.

При пристигането ни, на вратата се показа едно момче и ни поздрави. Сигурно беше ученикът на бонза, който му пошепна няколко думи, след което ни бе поднесен чай. Пихме го по китайски от мънички чашки без захар или мляко.