Карл Май - Край Тихия океан

— Но тогава той не би могъл да говори, а ти чу какво ни извика, нали?

— Да съм чул ли? Че как да чуя нещо, когато главата ме боли така, та ще се пръсне?

— Днес нямаш късмет, сър, ама никакъв късмет нямаш!

— Това е повече от липса на късмет, Чарли. Първо ти ми направи тялото и всички крайници на кайма, а после, когато се зарадвах, че поне главата ми е останала невредима, този призрак ми запраща своята кратуна право в носа. Ама че удар беше! Мисля, че вечно ще го усещам.

— Не е била главата му.

— Знам го и без твоите уверения. Тази уж безплътна душа от отвъдното е жив човек. Дори ми изглежда твърде як. Доказателството за това чувствам най-осезателно в главата си, която бучи и бръмчи в най-различни гами. Какво ли запокити той по нея в разгара на схватката? Струва ми се, че беше или източното, или западното полукълбо на майка земя, а може би да беше и цялото земно кълбо наведнъж. Усещането, което имам, ме кара да предполагам второто.

— Я да видим!

Огледах се наоколо и недалеч от него на земята забелязах някакъв заоблен предмет. Вдигнах го и му го подадох:

— Ето ти главата на призрака! Сам ми кажи дали в отвъдния живот може да има такива Материални глави!

— Диня, тежка поне четири килограма! И един такъв плод да бъде хвърлен по главата на лорд от добрата стара Англия тъкмо в полунощ! Чарли, да се обзаложим ли?

— За какво?

— Че после аз ще я запратя по главата на призрака?

— Не участвам в такъв облог.

— Защо? Направи ми поне веднъж това удоволствие! А?

— Не, защото ще загубиш облога.

— Да го загубя ли? Нямам такова намерение. Ще го ударя с тази диня по главата толкова сигурно, колкото…

— Колкото е още по-сигурно, че няма да го удариш — прекъснах го аз.

— Наистина ли мислиш, че ще се откажа от това толкова сладко отмъщение?

— Убеден съм.

— А по каква причина?

— Защото знам, че няма да вземеш да обстрелваш главата на един мой добър приятел с диня, тежаща четири килограма.

— А аз не съм ли твой добър приятел?

— Разбира се.

— И въпреки това той не обстрелва ли моята глава?

— За съжаление, го направи, но без да те познава.

— Аз също не го познавам. Но я ми кажи откога имаш толкова добри приятели сред призраците?

— От днес. Но да оставим шегата настрана — този призрак наистина е мой добър познат.

— Не думай!

— Един кафър от племето базуто, който ми служи вярно и ме придружаваше в продължение на месеци в пътуването ми през страната на бурите. Казва се Квимбо и е голям юначага, който сигурно ще спечели симпатиите ти.

— Чарли, моите уважения, но ако не те познавах така добре, щях да се закълна, че нещо ме ментосваш. Този кафър сигурно е бил заедно с пиратите на борда, нали?

— Разбира се.

— И го смяташ за свестен човек?

— Стопроцентово беше такъв.

— Но не е възможно все още да е същият.

— Такъв си е! Моят Квимбо никога няма да стане престъпник!

— Но, Чарли, размисли само, как би могъл един кафър от вътрешностите на Южна Африка да попадне сред източноазиатските пирати?

— Ще го узнаем от него самия. Впрочем, племето базуто е от семейството на бечуаните и тъй като те се родеят с кафрите, аз, както и много други, си служа с това наименование. През цялото време Квимбо се е крил много добре, вероятно чак долу в помещението с баласта, за което изобщо не се сетих, докато и вчера, и днес претърсвахме целия кораб, за да открием призрака. Той би могъл тайно да развърже всички пирати, а след това те сигурно са щели да намерят някаква възможност да избягат, но фактът, че не го е направил, доказва, че не е техен човек. Да слезем долу да го потърсим.

— Ще ни е нужна светлина.

— Все ще намерим нещо подходящо в капитанската каюта. Ела!

— Дали не трябва първо да си поговорим с тези сингалски гвардейски гренадири и да им благодарим за храбростта, която проявиха?

— Да, ще го направим, за да знаят поне какво мислим за тях. Тези храбри герои все още седяха, страхливо скупчени на мястото, където се намираха и преди. Щом се приближихме, лейтенантът ни попита:

— Милорди, призракът отиде ли си? О-о, колко страшно беше!

— Не, не си е отишъл — заявих аз.

— Но вече не се вижда.

— Още е на кораба. Слезе в трюма.

— Не отлетя ли във въздуха? Нима още е тук? Но как ще останем тогава и ние на това място?

— Страхливи сте като баби! Той не е никакъв призрак, а един нещастен човек, принуден от пиратите да живее на джонката им. Ей сега ще слезем долу и ще го доведем, за да го видите. Но аз ще кажа на мюдюрина колко храбри мъже е изпратил на кораба, за да охраняват пленените разбойници.