Карл Май - Коледа

След като се измихме, ние пак като предишния ден седнахме пред нашата колиба, за да изядем закуската си и да позяпаме оживлението в лагера. По лицата и действията на упсароките си личеше че предстои нещо важно, а че то ни засягаше, се виждаше от скритите им погледи, които непрекъснато хвърляха към нас. Ние обаче бяхме във ведро настроение.

По едно време вождът и двама червенокожи се приближиха до нас и той ни подкани:

— Нека Поразяващата ръка и двамата бледолики се приберат в колибата си!

— Защо? — попитах го.

— Ще трябва пак да ви вържем, защото скоро съвещанието ще започне.

— Добре, вържете ни.

Изобщо не се възпротивих, защото бях длъжен да удържа на дадената дума. Но докато ми връзваха ръцете, аз ги държах така, че ако после ги притиснех по-здраво една към друга, ремъците вече съвсем нямаше да са толкова стегнати. За всеки случаи този номер щеше да ми даде възможността сам да се освободя. Впрочем индианците не си вършеха задълженията чак толкова старателно, както когато си имат работа с опасни хора. Даже не ни отнесоха оръжията, а ги оставиха на земята близо до нас. Тъй че начинът, по който ни «обезвредиха», никак не беше отчайващ След като ни вързаха, Яконпи Топа ни каза:

— Знам какво мислят моите старейшини. Всички те са против смъртта ви, но Пете-е ще настоява да види как умирате на кола на мъченията. А знае ли Олд Шетърхенд какво става обикновено, когато при две толкова противоположни мнения не се стигне до споразумение?

— Да. Присъдата може да бъде само една — двубои.

— Олд Шетърхенд ще се съгласи ли с нея?

— Да.

Бавно и внимателно, със съвсем сериозен израз той ме огледа от глава до пети.

— Знам, че досега никой не е успял да те победи, и не искам

да те обиждам. Но ти огледа ли тялото на вожда на кървавите индианци?

— Да.

— Ръцете му са като лапите на мечка.

— Pshaw! Още нито една мечка не ми се е изплъзнала.

— Коварството и хитростта му са големи.

— Хитростта на една мечка никак не ме тревожи.

— Той ще избере оръжия, които умее майсторски да използва.

— Ако не постъпи така, ще е голям глупак.

— Ще избере и такъв начин на водене на двубоя, който да е непознат за бледоликите.

— Pshaw! Известни са ми всички ваши начини за водене на бой. В това отношение съм истински индианец.

— Поразяващата ръка говори много уверено. Воините на упсароките ще се радват, ако той се бие със същата увереност. Има ли към мен някакво желание?

— Не. Само за ваше добро ще отбележа, че ако изобщо се състои такъв двубой, ще е по-уместно да се отложи колкото е възможно повече.

— Пете-е няма да се съгласи.

— Тогава да прави каквото иска. На мен ми е все едно.

— Уф! Ами какво да кажем, ако Пете-е настои и другите двама бледолики да се бият?

— Гледай да докараш дотам нещата, че аз да се бия и заради тях!

— Ще имам грижата. Това е засега. Съвещанието никак няма да е леко.

Вождът се отдалечи. Когато си отиде, Карпио ме попита за какво сме разговаряли, понеже нищо не бил разбрал.

— Какво ти каза? Наистина ли мислиш, че ще се стигне до двубой?

— Тъй като враните ще се застъпят за нас и ще се опитат да ни спасят живота, убеден съм, че е неизбежен.

— Значи истински дуел, а?

— Да, но все пак по индиански.

— На живот и смърт?

— Да.

— И го казваш толкова спокойно, сякаш става въпрос да пием по чашка кафе! Драги Сафо, що за странен човек си ти! Помисли си само, че това е двубой! Как се разтапяхме на времето от страхопочитание, когато се споменеше за славните белези, останали някому след дуел! Но навярно индианският двубой е нещо по-опасно, нали?

— Тъй ми се струва! — засмях се аз.

— Съвсем сигурен ли си, че ще можеш да биеш този червенокож тип?

— Да.

Правех се на по-уверен, отколкото бях всъщност, защото не биваше да му създавам никакви грижи и тревоги. Моята самоувереност му вдъхна такъв кураж, че той дори попита:

— Слушай, а ще ни разрешат ли да гледаме?

— Не само ще ви разрешат, ами даже ще ви и накарат. И другите пленници трябва да изпитат всички възможни страхове.

Такива са обичаите тук.

— О, мен изобщо не ме е страх заради теб. Моля те, направи ми удоволствието да ме предложиш за свой секундант!

— Тук няма секунданти.

— Жалко! Какви ли оръжия ще бъдат избрани?

— Все още не знаем. Във всеки случай такива, в чието използване Пете-е си въобразява, че ме превъзхожда. Да оставим този въпрос за по-нататък! До двубоя има още време. После ще мислим за него.

— Правилно. Да не се тревожим още отсега! Рост имаше по-ясна представа за предстоящия двубой от безобидния Карпио. Той ми хвърляше угрижени погледи, но аз му направих знак да не се обажда и той си замълча.