Кристина Дод - Внимавай в картинката

Слънцето огряваше обърнатото му нагоре лице. Вълните се разбиваха в краката му, а Средиземно море излъчваше соления си аромат, докато из въздуха се носеше лек мирис на лавандула. Моментът беше съвършен, сапфир в буйния поток на времето… но необичаен копнеж извикваше меланхолия в душата му. Цял живот се бе наслаждавал на усамотението, на миговете, откраднати от динамичния и убийствен бизнес — сключване на сделки, преобразяване на складове в модни апартаменти, строеж на луксозни бутикови хотели върху запуснати терени.

Но днес не се чувстваше усамотен. Чувстваше се самотен. Непоносимо самотен.

С крайчеца на окото си улови ивица цвят. Обърна се и видя жена. Беше висока и с лъскава като нова медна монета коса…

— Не съм висока. Само един и седемдесет съм — прекъсна го тя.

Девлин сложи пръст на устните й и поклати укорително глава.

— Кройката на лятната ти рокля те правеше висока, а дългите ти, спокойни крачки ме караха да мисля само за едно нещо…

— Да, обзалагам се, че знам какво е.

Той знаеше, че това е жената, която му бе отредила Съдбата.

— Е, щях да загубя облога — поклати глава тя.

Държеше сандалите си в една ръка. Подритваше пясъка, докато вървеше, вперила поглед в хоризонта, където синьото небе се сливаше със синьото море. Изражението й бе отнесено и замечтано. Той си помисли, че тя изглежда също толкова самотна, колкото се чувстваше самият той, и когато пристъпи напред, очите й изразиха слисване, после станаха предпазливи, а най-накрая… топли. Без да каже и дума, непознатата го прегърна, целуна го и от този момент всичко се промени.

— Еха — прошепна Медоу. Добър беше. Знаеше, че всичко това е измишльотина, но докато плетеше историята си, той я въвличаше в нея и тя почти му повярва. Почти я изживя заедно с него.

— Може би не си ме спомняш, но тялото ти познава моето. Тялото ти копнее за насладата, която мога да му доставя. — Гласът му звучеше като черно кадифе — мек, плътен, съблазнителен. Ръката му обгърна китката й и се плъзна под широкия ръкав към вътрешната сгъвка на лакътя. Палецът му помилва нежната кожа. — Не са ни нужни топли бели пясъци и средиземноморски бризове. Не ни трябват палмови дървета и лодки със стъклени дъна. Нуждаем се само един от друг… и светът ще отплава от нас.

Той не толкова злоупотребяваше с тялото й, колкото я съблазняваше с думите си… Всяка от тях потъваше в съзнанието й и изпращаше трепетни сигнали до места, които нямаха нищо общо с брака, а със съвкуплението. Бедрото му се търкаше в нейното нагоре-надолу и тя разсеяно се опита да си спомни кога за последен път беше бръснала краката си.

После реши, че това не я интересува, защото искаше да сплете тялото си с неговото. Всъщност, бедрата й вече се бяха насочили към него, когато малкото й останал разсъдък я възпря.

Беше почти гола. А той… кой знае? Опасна територия за жена, чиято единствена аматьорска авантюра бе увехнала под бремето на болест в семейството.

Тя извърна глава от пръстите му и прекъсна контакта на очите им.

— Недей.

Той се надигна на лакът.

— Погледни ме.

Тя го погледна. Трябваше. Налагаше се да наблюдава движенията му, да ги предвижда. Ако това означаваше да се подчинява на думите му, нямаше спасение. Ако погледът й се преплетеше с неговия отново и онези горещи кафяви очи сваляха преструвките й и я оставеха гола пред жадния му поглед, не можеше да чака спасение от никъде. Той умееше да я кара да се чувства безпомощна — и да изпитва наслада от това.

— Ние сме щастливци. — Той плъзна ръка около кръста й и разпери пръсти надолу към малкото й задниче. — Повечето двойки имат една-единствена първа целувка. А ние ще имаме две.

Мислите й може и да бяха замъглени, но инстинктите й бяха будни и нащрек. Трябваше да избяга. На момента.

Вместо това тя го остави да я придърпа към себе си, в топлотата и аромата на тялото му.

Но всичко беше под контрол. Все пак той носеше боксерки.

Привидни аргументи, Медоу.

Главата му се спусна към нейната. Усети дъха му по кожата около ухото си.

— Понякога, когато двама души се срещнат, те знаят, че един допир ще е достатъчен да разпали пожар, но така и не получават шанса сами да подадат искрата. Ние имаме този шанс… и ще е престъпление срещу природата да не открием…

Тя се обърна към него, за да му каже да я остави на мира.

Но някак си устните й се срещнаха с неговите — и искрата мигновено премина във възхитителен пожар. Затвори очи. Светкавица от миналата нощ премина между тях и изпрати отблясъци под затворените й клепачи. Ръцете й се вдигнаха — едната го сграбчи зад врата, а другата за рамото, и електричеството от върховете на пръстите й премина в кожата му, после обратно, като магия на анимационен магьосник.