Иэн Макьюэн - На плажа Чезъл

Едуард най-после успя да се овладее. Мислите му постепенно се върнаха към езика му, отъждествиха се със самия му връх, и то точно в момента, когато Флорънс реши, че не може повече да издържи. Чувстваше се обездвижена и задушена, давеше се, гадеше й се. И чуваше някакъв звук, който постепенно се извисяваше, но не стъпаловидно като гама, а в бавно глисандо и не точно звук на цигулка или на глас, а нещо помежду им, извисяваше се нетърпимо все повече и повече, без да напуска обхвата на чуваемото ниво, цигулко-глас, който бе точно на границата на смисленото и й казваше нещо наложително, изразено в шипящи и гласни, по-примитивно от думите. Може би беше вътре в стаята, а може би и вън в коридора, или просто ушите й пищяха. Възможно бе дори да го произвеждаше самата тя. Не я интересуваше. Трябваше да се измъкне.

Отмести рязко глава и се изтръгна от ръцете му. Докато той я гледаше изумен, все още с отворена уста, и изражението му ставаше въпросително, тя сграбчи ръката му и го поведе към леглото. Това бе напълно погрешно, дори ненормално от нейна страна, при положение, че й се искаше да избяга от стаята, да прекоси градината и да тръгне надолу по пътеката към плажа, за да поседи сама. Дори и минута усамотение би й помогнала. Ала чувството й за дълг бе болезнено силно и тя не можеше да му противостои. Не можеше да понесе мисълта, че ще изостави Едуард. И бе убедена, че грешката е изцяло нейна. Дори и гостите от сватбата заедно с роднините им да се съберяха някак невидимо в стаята им, за да гледат, всички тези призраци щяха да заемат страната на Едуард и на неотложните му, логични желания. Щяха да си кажат, че в нея има нещо сбъркано, и щяха да са прави.

Флорънс знаеше, че поведението й е достойно за презрение. За да оцелее, за да се измъкне от един противен момент, вдигаше летвата и се обричаше на нещо още по-противно, създавайки никому ненужното впечатление, че самата тя копнее за това. Последният акт не можеше да се отлага до безкрайност. Моментът назряваше и идваше насреща й, точно както и тя необмислено отиваше към него. Бе хваната натясно в една игра, чиито правила не подлежаха на оспорване. Не можеше да избяга от логиката, която я караше да води, дори да дърпа Едуард през стаята към отворената врата на спалнята, към тясното легло с колоните и гладката бяла покривка. Нямаше представа какво ще прави, когато отидат там, ала поне ужасният звук бе престанал и през няколкото секунди, които оставаха, докато стигнат дотам, устата и езикът й си бяха нейни, можеше да диша и отново разполагаше със себе си.

Как се бяха срещнали двамата влюбени и защо бяха така свенливи и невинни в този модерен свят? Считаха се за твърде просветени, за да вярват в съдбата, и все пак им се струваше парадоксално, че толкова паметна среща може да е била случайна и така зависима от стотици маловажни събития и възможности. Колко ужасна изглеждаше вероятността всичко това въобще да не се е случвало. Още при първите трепети на любовта си те с почуда си дадоха сметка, че пътищата им често са се кръстосвали през ранните им години на съзряване, когато Едуард понякога бе слизал от отдалечената бедна къщурка на родителите си на Чилтърнските възвишения, за да посещава Оксфорд. Гъделичкаше ги мисълта, че може и да са се засичали на някое от прочутите младежки празненства в града, като например панаира на Сейнт Джайлс през първата седмица на септември, или Майското утро — на зазоряване на първо число от месеца. И двамата бяха на мнение, че последното бе нелеп и прехвален ритуал. Или пък когато бяха наемали лодка от Черуел Боутхаус — въпреки че Едуард го бе правил само веднъж. Или в по-късните им юношески години, по време на непозволени запивки в „Търл“. Той дори си мислеше, че е ходил с автобус заедно с група тринайсетгодишни момчета в нейната гимназия, където момичетата, невероятно осведомени и зрели като жени, ги бяха били жестоко на състезание по обща култура. Флорънс нямаше спомен да е участвала в отбора, но признаваше, че това бе едно от нещата, които обичаше да прави. Когато сравняваха мислените си карти на Оксфорд с географските, установяваха, че двете почти съвпадаха.

После детството им и училищните им години отминаха и през 1958 година и двамата избраха Лондон: той — Юнивърсити Колидж, тя — Кралския музикален колеж и, естествено, пак не се срещнаха. Едуард живееше при една своя леля вдовица в Камдън Таун и всяка сутрин отиваше на колело до Блумсбъри. Занимаваше се по цял ден, през уикендите играеше футбол и пиеше бира с приятелите си. Известно време проявяваше вкус към публичните кавги пред пъбовете, после това престана да му харесва. Единственото му сериозно нефизическо хоби бе да слуша музика — онзи тип ефектен електрически блус, който се оказа истинският предвестник на английския рокендрол. Тази музика стоеше — и до ден-днешен бе убеден в това — много по-високо от немощните триминутни мюзикхолни песнички от Ливърпул, които след няколко години щяха да завладеят света. Едуард често излизаше от библиотеката вечер и отиваше по Оксфорд Стрийт до клуба „Хъндред“, за да слуша групата на Джон Майал „Пауърхаус фор“ или Алексис Корнър, или Брайан Найт. През трите му студентски години вечерите, прекарани в клуба, бяха върхът на културните му изживявания и години по-късно все още считаше, че това е музиката, формирала вкусовете му, дори определила живота му.