Джийн Калогридис - Катерина де Медичи

– Не мога да ви се противопоставя, мадам, но ви уверявам, че ще съжалявате. Откаже ли се Негово Величество да поведе война в Нидерландия, скоро ще се въвлече в друга, от която няма начин да избяга.

Лицето му се надвесваше на сантиметри от моето, ала аз не отстъпих нито крачка назад. Сключих вежди – царствено и безстрашно.

– Посрещнахме ви като гост. А вие дръзвате да ни заплашвате – под покрива на краля – с нова гражданска война?

– Няма да воювате с мен, а с Бог – отсече той.

Обърна ми гръб и се отдалечи. Щом изчезна от погледа ми, затворих очи, въздъхнах и се облегнах на стената.

Под челюстта, ето така, ми бе прошепнала леля Клариса, сключвайки пръстите ми около дръжката на кинжала.

Възложих на храбрия Таване да съобщи на краля решението на Съвета. После дръпнах Едуар настрани и му разказах как ме е заплашил адмиралът.

Убедих херцога на Анжу да ме придружи в имението ни в Монсо на един ден бърза езда от Париж. Тръгнахме веднага, без да информираме краля, за да се изненада от заминаването ни и да предположи, че съм изпълнила заканата си да го изоставя. Надявах се Шарл да се втурне към Монсо, за да ме помоли да се върна. Така щях да го задържа далеч от лапите на Колини поне докато започнат сватбените тържества.

Три часа след срещата на Съвета с Едуар седяхме в каретата и се движехме на юг от оживения град. Дъждът бе спрял. Сивите облаци, прогонени от вятъра, разбудиха изпепеляващото августовско слънце. Улиците отново се напълниха с търговци, благородници, духовници, просяци и хугеноти в черно и бяло, пришълци в католическия град, дошли да отпразнуват сватбата на водача си Навара.

Облегнах се на стената на каретата и се втренчих през прозореца. Умислена, не обръщах внимание нито на протяжната тирада на Едуар срещу адмирала, нито на скимтенето на кученцето му – шпаньол в кошница, украсена със скъпоценни камъни и провесена през врата на сина ми на дълга кадифена връв. Потънала в мълчание, долових как въздухът стана по-сладостен, а громоленето на колелата – по-глухо върху пръстта на провинциалните пътища. Каменните сгради изчезнаха, заменени от тъмнозелените, треперливи листа на късното лято. От шосето пред нас се издигаше мъгла, сякаш ефирни души се виеха към небесата.

Още не бях преглътнала разговора с Колини. Затворих очи в клатушкащата се карета и си представих как леля Клариса стои до мен, потресена, ала безстрашна в разкъсаната си изящна рокля.

– Каква надменност! – възнегодува Едуар. Кученцето в скута му затрепери и той го погали разсеяно. – Мисли се за Мойсей, а ние сме фараонът!

Отворих очи.

– Мисли се за Мисус – поправих го и замълчах, стъписана от подтекста на аналогията си.

Синът ми се втренчи в мен от отсрещната седалка.

– Няма да спре, мамо. Видя очите му. Безумец е. Ние трябва да го спрем.

Поклатих глава.

– Какво да направим? Няма как да го арестуваме сега, преди сватбата. Представете си как ще разбуним духовете – почетен гост е. Ще злепоставим и Навара, и себе си.

От дни не бях си позволявала да мисля за Навара. Обичах го като син – омъжвах дъщеря си за него. Сега ме глождеха съмнения. Идвайки тук, дали е знаел какво планира Колини?

– Адмиралът се надява искрено да изпратим войниците си в Нидерландия – добавих, сякаш убеждавах себе си. – Стреми се да спечели благоволението на краля. Не би ни нападнал сега.

– Да ни нападне ли? – Едуар се приведе рязко напред. – Намеквате, че ни отвлича вниманието, а всъщност иска да ни навреди?

Взрях се в провинциалния пейзаж и си представих парижките улици, наводнени от хугеноти, и Лувъра, по чиито коридори сноват черно-бели свраки.

– Не. Не, разбира се, освен ако...

... ще съжалявате. Откаже ли да поведе война в Нидерландия, Негово Величество скоро ще се окаже въвлечен в друга...

– Ако това не е част от по-мащабен заговор – довърши Едуар. – Ако Колини, Навара и останалите не са дошли тук да заграбят Короната. Свитата на Анри наброява стотици, а хиляди от неговите последователи са се стълпили в града. Странноприемниците в Париж са пълни с хугеноти. Настаняват ги дори в църквите.

Пръстите ми докоснаха тежкия железен пръстен – Главата на Горгоната – и го завъртяха.

– Едва ли са толкова глупави – прошепнах.

– Говорим за Колини, който е достатъчно глупав да тръби на всеослушание как вярва, че Бог го е изпратил тук – напомни ми Едуар и горчиво недоверие разкриви красивото му лице. – Готов е да изпълнява Божиите "повели". Дори да не подготвя революция и да не иска да ни навреди, ще продължи да манипулира Шарл. Длъжни сме да предприемем нещо.