Алма Катсу - Глад

Вечерта, докато седеше до огъня и изсмукваше влажните вътрешности на насекомите от черупките им, Брайънт се запита какво точно се беше случило на това прокълнато място — как беше започнало всичко. Разбира се, все още съществуваше и възможността да не е имало никаква болест и всички златотърсачи да са били нападнати от някаква външна сила — но те със сигурност са били достатъчно на брой, за да се защитят, следователно предположението му, че заплахата е дошла отвътре, бе най-вероятно.

Не, вече беше по-сигурен от всякога, че наистина е имало някаква болест, причина за смъртта им — същата болест, която беше видял в Смитбъроу — и тази болест, този необичаен глад за човешка плът, за който му бяха разказали индианците — и дори го бяха свързали с по-древното си предание за на’ит — беше започнала от това място. Танау Могоп беше разказал на Брайънт, че според тях самите индианци от племето анауаи са си виновни за съдбата, която ги беше сполетяла, като бяха общували твърде свободно с планинците, преминавали през техните гористи територии. Индианците от племето уашоу страняха от чужденците, защото се знаеше, че може да им донесат болести. Разказаха му, че това необичайно поведение и жертвоприношенията на на’ит бяха започнали приблизително по едно и също време, в един дотогава сравнително мирен и спокоен район. Какво друго обяснение можеше да има за това, освен пристигането на бели хора, донесли болестта със себе си? Но как точно се беше случило?

Как беше възможно болестта да се проявява на едно или друго място изведнъж, сякаш от нищото? Несъмнено някой от златотърсачите трябваше да се е заразил пръв от нея, а след това да я беше предал на другарите си, както и по-нататък.

Той си спомни едно от последните писма, които бе получил от доктор Гау — лекарят споменаваше за изследванията на доктор Сноу и за неговото убеждение, че заболяванията могат да се разпространяват по безброй различни начини. Сноу беше споделил с него, че в действителност цялото разбиране на човечеството за болестите и за връзката между болестта и симптомите може би е погрешно. А именно, болестта и симптомите не бяха непременно едно и също. Беше възможно болестта да е нещо живо, но невидимо — и по това наистина да прилича на зъл дух — и когато се загнезди в тялото, да предизвиква симптоми: понякога различни симптоми у различните хора. А понякога дори и без никакви симптоми.

След това си спомни и за историята на онова ирландско семейство — там сякаш всички се бяха предали на една и съща болест, с изключение на едно малко момиченце, у което по забележителен начин не се бяха проявили никакви симптоми.

Брайънт хвърли черупките в огъня и се заслуша в пращенето им, докато обмисляше тази мистерия. Сетне легна на голата земя, като се надяваше да успее да заспи. Докато гледаше подскачащите оранжеви пламъци, мислите му се отнесоха.

Черепите му намигаха на светлината от огъня. Пламъците танцуваха, яркозлатисти и кървавочервени.

Брайънт въртеше в ръцете си дръжката, на която бе издялкано името на Кесибърг, и си спомняше за Кесибърг от кервана. Спомените му бяха най-вече за поредица от грозни стълкновения. Луис, който блъскаше въпреки това бременната си жена обратно в палатката. Луис, който си търсеше повод да се сбие с Джеймс Рийд. Луис, който седеше пред лагера си и режеше на парчета зайците, които беше уловил за вечеря, ръцете му бяха окървавени, а по лицето му бе изписано съсредоточено изражение, докато малкото кученце на Халоран развълнувано обикаляше покрай него. Брайънт си спомни как ножът се беше изплъзнал от ръката на Кесибърг, влажна от кръвта, и острието го беше порязало по дланта. Резката бе прокървила, като плътна червена линия. Териерът на Халоран не изпусна тази възможност, скочи към ръката на Кесибърг и лакомо открадна от нея заешкото месо — като облиза и кръвта на Кесибърг.

Дълбоко у Брайънт се загнезди ужас, когато си спомни за онова кученце, за самохвалството и злобата на Кесибърг. Спомни си как беше обикалял сред тях, сякаш самият той бе някаква чума — нещо отвратително и страховито.

И колкото повече въртеше в ума си тези отделни късчета от историята, толкова повече се убеждаваше, че е на прав път. Някакъв глад се предаваше от човек на човек. Някаква болест, която отначало беше невидима — или беше невидима само у някои хора, както в случая с онова момиче от ирландското семейство, в което всички останали бяха изгубили ума си и се бяха превърнали в нещо подобно по-скоро на вълци, отколкото на човешки същества. Съседите им се бяха радвали на нейния късмет с вярата, че тя не се е предала на болестта, поразила останалите — до един ден, много години по-късно, когато я бяха открили надвесена над бебето на съседско семейство, с окървавена уста и ръце.