Стефани Майер - Затъмнение

Спрях да слушам след минута, оставяйки бързият й глас да се превърне в шум за фон на спокойствието ми.

Струваше ми се, че Едуард се опитва да избегне въпросите ми. Хубаво. Скоро щеше да остане насаме с мен, така или иначе. Беше само въпрос на време.

Изглежда и Едуард го осъзнаваше. Той остави Алис на пътя пред Кълънови както обикновено, въпреки че почти очаквах да я закара пред вратата и да я въведе вътре. Когато излезе, Алис му хвърли остър поглед. Едуард изглеждаше напълно спокоен.

— Ще се видим по-късно — каза той. И после, съвсем леко, той кимна.

Алис се обърна и изчезна в дърветата.

Той се беше умълчал, докато обръщаше колата и се отправяше обратно към Форкс. Изчаках, чудейки се дали сам ще започне да разказва. Но той не го направи, което ме накара да се скова. Какво беше видяла Алис днес на обяд? Нещо, което той не искаше да ми каже и започнах да мисля за причина, поради която той би пазил тайни от мен. Може би беше по-добре да се подготвя преди да го попитам. Не исках да откачам и да го карам да си мисли, че няма го да издържа, каквото и да беше това.

Затова и двамата бяхме мълчаливи докато не стигнахме къщата на Чарли.

— Малко домашни имаме за тази вечер — рече той.

— Ммм — съгласих се аз.

— Мислиш ли, че мога отново да влизам вътре?

— Чарли не побесня, когато дойде да ме вземеш за училище.

Но бях сигурна, че Чарли бързо ще се намръщи, когато се върне вкъщи и завари Едуард тук. Може би трябваше да направя нещо супер специално за вечеря.

Вътре се отправих нагоре по стълбите и Едуард ме последва. Той се излегна на леглото ми и се загледа през прозореца, съвсем разсеян за моята острота.

Оставих си чантата и включих компютъра. Имах неотговорен имейл от майка ми, на който трябваше да обърна внимание, тя се паникьосваше, когато не й отговарях дълго. Барабанях с пръсти, докато чаках грохналият си компютър да се включи с хриптене; пръстите ми тропаха по бюрото отсечено и неспокойно.

И изведнъж неговите пръсти бяха върху моите, задържайки ги спокойни.

— Да не би да сме малко нетърпеливи днес? — промърмори той.

Погледнах нагоре, възнамерявайки да направя саркастична забележка, но лицето му беше по-близо, отколкото очаквах. Златните му очи сякаш тлееха само на няколко сантиметра, а дъхът му бе хладен срещу отворената ми уста. Можех да усетя миризмата му върху езика си.

Не можех да си спомня остроумния отговор, който исках да кажа. Не можех да си спомня името си.

Той не ми даде шанс да се възстановя.

Ако имах избор, щях да прекарам по-голямата част от времето си целувайки Едуард. Нямаше нищо в живота ми, което бях преживяла и което може да се сравни с усещането на хладните му устни, мраморно твърди, но винаги толкова нежни, движещи се с моите.

Но нямах често този избор.

Затова малко ме изненада, когато пръстите му се вплетоха в косата ми, заключвайки лицето ми с неговото. Ръцете ми се сключиха зад врата му и си пожелах да бях по-силна — достатъчно силна да го задържа като затворник тук. Едната му ръка се спусна надолу по гърба ми, притискайки ме по-силно до каменните му гърди. Въпреки пуловера му, кожата му бе достатъчно студена, че да ме накара да потреперя — потреперване от удоволствие, от щастие, но ръцете му започнаха да се разхлабват в отговор.

Знаех, че имам около три секунди преди той да въздъхне и да ме отдръпне бързо от себе си, казвайки нещо от рода, че сме рискували живота ми достатъчно за един следобед. Правейки това, което можех за последните ми секунди аз се бутнах по-близо, придавайки си съвместима форма на неговата. Върхът на езика ми проследи извивката на долната му устна; беше безупречно гладка, сякаш бе полирана, а вкусът й…

Той отдръпна лицето ми от неговото, нарушавайки хватката ми с лекота — може би дори не осъзнаваше, че използвам цялата си сила.

Той се изсмя тихо веднъж, нисък гърлен звук. Очите му бяха ярки, пълни с развълнуваността, която той толкова сурово бе обуздал.

— Ах, Бела — въздъхна той.

— Би трябвало да кажа, че съжалявам, но не съжалявам.

— А аз би трябвало да съжалявам, че ти не съжаляваш, но и аз не съжалявам. Може би трябва да ида да седна на леглото.

Издишах леко замаяна.

— Ако смяташ, че е нужно…

Той се усмихна изкривено и се освободи.

Клатех глава няколко минути, опитвайки се да си проясня съзнанието и се обърнах обратно към компютъра. Сега всичко се беше затоплило и бръмчеше. Е, по-скоро ръмжеше.

— Поздрави Рене от мен.

— Разбира се.