Джулиана Багът - Сраснати

Понечва да отвори уста, за да извика хората в далечината, нарамили чували, ала устата ù не се отваря докрай. Като че ли е зашита от двете страни, в самите ъгълчета.

И какво ще им каже? Нищо не ù хрумва. Думите се тълпят в ума ù. Кръжат безразборно. Не може да ги подреди, нито да ги изрече. Накрая успява да извика, ала единствените думи, които излизат от устата ù, са: Ние искаме!

Не разбира защо. Понечва отново да извика за помощ, но изрича все същото: Ние искаме!

Приближават – две млади жени. Берачки – познава се по брадавиците и белезите по пръстите им. Явно са докосвали отровни грудки, горски плодове и гъби. На мястото на двата си пръста едната има сребърни зъбци, като тези на стара вилица. Тъкмо тя е недъгавата. Въпреки нездравата червенина, плъзнала по лицето ù, в него се долавя странна хубост. Това се дължи най-вече на очите ù, които искрят със златистооранжевите отблясъци на течен метал – това е от ослепителните бомби. Сляпа е. Държи другата за ръка.

– Коя си ти? – пита жената. Гласът ù звучи като цвъртене на птичка.

В ярко осветената стая момичето чуваше птичи звуци, които пускаха на запис по невидими високоговорители. Гукайки замислено, долавя отклика на птиците в гората. Ала звуците са същите, които познава от малка – не звънките и сладостни трели от ярката стая, а нескончаемо крякане и глъч.

Младите жени се страхуват от нея. Дали не долавят, че е различна?

Иска да им каже името си, но не го помни. В ума ù се въртят единствено думите „огнено цвете“. Така я наричаше понякога майка й; рожба на огъня и разрухата, тя пусна корени и израсна. Не познава баща си, но е сигурна, че е бил погълнат от огъня и разрухата.

И тогава името изведнъж изниква в съзнанието й: Уилда. Казва се Уилда.

Слага ръце на студената земя. Иска да им каже, че е нова, че светът се е променил завинаги.

– Искаме си сина – отронва се от устата ù. Стряска се от собствените си думи. Защо каза това?

Младите жени се споглеждат.

– Какво беше това? – пита по-младата. – Чий син?

Другата – с белег на бузата, сякаш с лицето ù се е сраснала покрита с кожа плитка, отвръща:

– Май не е наред.

– Коя си ти? – пита сляпата.

Този път момичето отвръща:

– Искаме си сина. – Това са единствените думи, които може да изрече.

Берачките внезапно се озъртат, дори сляпата. Долавят електрическите импулси, разсичащи въздуха. Съществата, които я прибраха, са неспокойни.

– Много са – казва жената с белега плитка, ококорила очи. – Закрилят я. Усещаш ли ги? Пратили са ги нашите – да я бранят.

– Ангели – изрича сляпата.

Жените отстъпват.

Тогава Уилда дръпва ръкава и показва ръкава си – толкова бяла, че чак блести.

– Искаме – започна бавно тя – да върнете сина ни.

Преддверието в щаб-квартирата на ОСР е осеяно с няколко мъждиви, ръчно изработени, маслени лампи, провесени от голите греди на високия таван. Оцелелите лежат на одеяла и черги, свили се плътно един до друг, за да се топлят. Телата им излъчват влажна топлина, въпреки че високите прозорци, чиито рамки са обточени с ефирни останки от пердета, не са заковани с дъски. Вятърът навява облаци сняг през тях, подобно на стотици нощни пеперуди, примамени от неустоимата светлина на лампите, в които да се блъскат.

Навън е тъмно, макар утрото да наближава, и някои от най-ранобудните вече се размърдват. Преша не е лягала през цялата нощ. Понякога така се улисва в работа, че губи представа за времето. Държи механична ръка, която току-що е изработила от всевъзможните вехтории, които Ел Капитан ù носи – сребристи клещи, метално коляно с топка, овехтял електрически шнур за пристягане и кожени ремъци, взети по мярка, така че да обхващат плътно бицепса на момчето с ампутираната ръка. Той е на девет години и петте пръста на ръката му, сраснали като плавник на животно, са напълно безполезни. Тя прошепва дрезгаво името на момчето:

– Перло! Тук ли си?

Промъква се сред оцелелите, които се размърдват с мърморене. До слуха ù достига внезапно съскане.

– Шшт! – обажда се една жена. Преша забелязва, че нещо се движи под палтото на жената. До врата ù се показва коприненочерна котешка главичка. Проплаква бебе. Някой изругава. Някой запява приспивна песен:

„Момичета призрачни, сенки прозрачни, момичета призрачни. Кой ще ги избави от света ужасен? От света жесток? Реката е широка, течението се извива и зове, извива се, зове ...“