Дженнифер Арментраут - Оникс

— Няма ли да се тревожи?

— Ще й пратя съобщение като те върна у дома.

— Добре. Можеш да останеш с мен — „Винаги“, ми се искаше да добавя.

На устните му се появи кисела усмивка.

— Ще те върна преди майка ти да се е прибрала. Обещавам.

Това беше добра идея. Каза ми да почакам, излезе и мина от другата страна на джипа. Движеше се по-бавно от обикновено. Вечерта беше взела своето. Отвори вратата и посегна да ме вдигне.

— Какво правиш?

Той вдигна вежди.

— Беше боса през цялото време, така че никакво ходене повече.

Исках да му кажа, че мога да ходя, но някакъв вроден инстинкт ме спря. Деймън имаше нужда да се грижи за някого в момента. Склоних и седнах на ръба на седалката.

Входната врата на къщата внезапно се отвори с трясък, подобен на изстрел. Замръзнах, а Деймън се обърна и ръцете му се събраха в юмруци в очакване на най-лошото.

Ди изтича към нас. Тъмните й къдрави кичури се разхвърчаха около лицето й. Дори от това разстояние виждах сълзите да блестят по бледото й лице под подутите й очи. Но тя се смееше. Усмихваше се. Бъбреше нещо, но се усмихваше.

Измъкнах се от седалката и потръпнах от студа, който пробяга през тялото ми. Деймън пристъпи напред докато вратата почти се беше затворила и изведнъж спря. Висока слаба фигура изпълни коридора. Все едно се поклащаше от вятъра. Фигурата се приближи, а Деймън залитна.

О, Боже, Деймън никога не залита.

Опитвах се да осмисля причината. Примигнах, прекалено уплашена, за да повярвам на очите си. Изглеждаше нереално. Все едно бях заспала по пътя и сънувах нещо прекалено хубаво.

Защото под светлината от лампата на верандата стоеше момче с тъмна вълниста коса, която се къдреше около скулите му, очите му бяха тъмни, но зеленият им оттенък беше поразителен. На верандата стоеше точно копие на Деймън. Беше измъчен и блед, но въпреки това ми се струваше, че виждам Деймън на две места.

— Доусън — пророни Деймън.

После се затича, а краката му затрополиха по замръзналата земя и нагоре по стълбите. Сълзи напълниха очите ми и се стекоха по бузите ми докато Деймън разтвори ръце и тялото му закри брат му.

Някак Доусън си беше у дома.

Деймън прегърна брат си, но Доусън… Той просто стоеше там с ръце, отпуснати край тялото, и лице, красиво като на брат му, но болезнено празно.

— Доусън? — несигурност се прокрадна в гласа на Деймън, когато се отдръпна. Нещо вътре в мен се стегна на възел, изкачи се нагоре по гърлото ми, заседна там и спря дъха ми.

Двамата братя стояха и се гледаха, докато вятърът вдигаше снежинки от земята и ги носеше във вихъра си към нощното небе, а аз си спомних думите на Деймън. Оказа се прав. В този момент всичко се промени… за добро или зло.