Уильям Гибсон - Нулев брояч

Мъжът беше висок, може би по-висок от Лукас, но по-строен и по-тесен в кръста. Носеше някакво торбесто бойно яке с огромни джобове, което висеше по него на гънки, и гърдите му бяха голи освен черна хоризонтална ивица плат. Очите му изглеждаха насинени и трескави, и държеше най-голямото ръчно оръжие, който Боби беше виждал някога, нещо като огромен револвер с някакво странно устройство, вградено под дулото, подобно на глава на кобра. До него, олюлявайки се, стоеше момиче може би горе-долу на възрастта на Боби, също с черно около очите — въпреки че нейните бяха черни — и дълга черна коса, която имаше нужда от миене. Носеше черна фланелка, прекалено голяма за нея, и дънки. Мъжът протегна лявата си ръка и я подпря.

Боби загледа, след това зяпна, когато спомените се стовариха върху него.

Гласнамомиче, кафявакоса, тъмниочи, ледът, който го разяжда, тракащите му зъби, гласът й, огромното нещо, което се навежда…

— Вив ла Вюеж, — каза Джаки до него, изпъната, с длан, стиснала рамото на Боби, — Чудотворната Дева. Тя дойде, Боби! Данбала я изпрати.

— Беше вързан за известно време, момче — каза високият мъж на Боби. — Какво стана?

Боби премига, огледа се трескаво наоколо и срещна очите на Тъпкача, замъглени от лекарствата и болката.

— Кажи му — каза Тъпкача.

— Не можах да стигна до Якудзаджиите. Някой ме хвана, не зная как…

— Кой? — Високият мъж обхвана с ръка момичето.

— Каза, че името й било Слайд. От Лос Анджелос.

— Джейлин — каза мъжът.

Телефонът на бюрото на Тъпкача заподсвирква.

— Обади се — каза мъжът.

Боби се обърна и Джаки се протегна и натисна бутончето под квадратния екран. Екранът светна, премига и показа лицето на мъж, широко и много бледо, с подути и изглеждащи сънено очи. Косата му беше обезцветена почти до бяло и сресана право назад. Имаше най-присвитата уста, която Боби беше виждал.

— Търнър, — каза обадилият се, — по-добре да говорим сега. Нямам още много време. Мисля, че трябва да изкараш тези хора от стаята, като начало…

Въжето с възлите продължаваше и продължаваше. От време на време те стигаха до завои и разклонения на тунела. На такива места въжето беше омотано около някоя опора или залепено с голяма прозрачна топка епоксид. Въздухът беше все така застоял, но по-студен. Когато спряха да си починат в цилиндрична камера, разширение на тунела преди тройно разклонение, Марли помоли Джонс за малкото плоско работно фенерче, което той носеше завързано със сива еластична лента на челото. Хванала го с ръкавицата на червения костюм, тя запридвижва светлината по стената на камерата. По стените имаше изгравирани схеми, микроскопично тънки линии…

— Постави си шлема — посъветва я Джонс. — Имаш по-добър фенер от моя…

— Не. — Марли потрепера и му подаде фенерчето. — Ще ми помогнете ли да изляза от това, ако обичате? — Тя потупа с ръкавицата по твърдия нагръдник на костюма. Огледалният купол на шлема беше закачен на кръста на костюма с хромирана кука-закопчалка.

— По-добре си го пази — каза Джонс. — Единственият в Мястото е. Имам един, там където спя е, но нямам въздух за него. Бутилките на Скандала не стават за моя транспиратор, а неговият костюм е само дупки… — Той сви рамене.

— Не, благодаря — отвърна тя, борейки се със закопчалката на кръста, където беше видяла Рез да завърта нещо. — Не мога да издържам повече…

Джонс се придърпа по въжето и направи нещо, което тя не видя. Чу се щракване.

— Вдигни си ръцете над главата.

Получи се неловко, но най-сетне тя заплува свободно, все още в черните дънки и бялата копринена блуза, която беше носила при онази последна среща с Ален. Джонс закопча празния червен костюм към въжето с друга закопчалка от тези, които носеше около кръста си, след това откопча издутата й чантичка.

— Искаш ли това? Да го носиш със себе си, имам предвид? Можем да го оставим тук, и да си го вземеш по пътя обратно.

— Не, ще го взема. Дайте ми го. — Тя обви ръка около въжето и отвори чантичката. Якето й изскочи, последвано от един от ботушите й. Успя да натъпче обратно ботуша в чантичката, след това се навря в якето.

— Готино парче обработена кожа — отбеляза Джонс.

— Моля ви, нека побързаме…

— Вече не е далече. — Работното му фенерче се завъртя, и светлината й показа как въжето изчезва през един от трите кръгли отвори, разположени в равностранен триъгълник.

— Край на линията. Буквално. — Той потупа хромирания болт с дупка, за който въжето беше вързано на моряшки възел. Някъде напред гласът му отекна и се изгуби в ехота, докато тя не си представяше, че чува други гласове да шептят зад блъскането на ехото.