Джийн Оел: Ловци на мамути

Защо не се върнеш и и дадеш възможност да избере? Поне да и предложиш? Но какво ще и кажеш? Тя се приготвя за голямата церемония. Какво ще и предложиш? Какво можеш да и предложиш?.

Би могъл да предложиш да останеш. Дори да станеш съпартньор на Ранек. Би ли понесъл това? Би ли я споделил с Ранек? Ако единственият друг избор е изобщо да я нямаш, би ли останал тук да я делиш с друг?“

Джондалар застана неподвижно, затвори очи и се намръщи. Само ако това беше единственият му избор. Онова, което най-много искаше, беше да я заведе в своя дом, който да стане и неин. Мамутоите я бяха приели, Зеландониите по-негостоприемни ли бяха? Някои от тях, но може би не всички, а той не можеше да обещае.

Ранек има Лъвския бивак и много други връзки. „А ти дори не можеш да и предложиш собствения си народ и роднини. Не знаеш дали те ще приемат нея, а и теб. Нямаш нищо, което да предложиш, освен себе си.“

Щом не можеше да и предложи нещо повече от това, какво щяха да правят, ако неговият народ не ги приемеше? „Можем да отидем някъде другаде. Даже можем да се върнем тук.“ Той се намръщи. Това е дълго пътешествие. Може би е по-добре да и предложи да останат и той самият да се установи тук. Тарнег каза, че търси каменоделец за новия си Бивак. Ами Ранек? И още по-важно — Айла? Ако тя изобщо не го иска?

Джондалар беше толкова погълнат от мислите си, че чу приглушения тропот на копита едва когато върху него внезапно скочи Вълчо.

— Вълчо? Какво правиш… — Той вдигна поглед и невярвайки на очите си видя как Айла слиза от гърба на Уини.

Тя тръгна към него, обзета от свян и страх, че отново ще и обърне гръб. Как да му каже? Как да го накара да я изслуша? Какво-би могла да направи, ако той не пожелаеше да я изсуша? Тогава тя си спомни онези първи дни без думи и начина, който беше усвоила много отдавна, за да накара някого да я изслуша. Отпусна се на земята с грациозност, придобита от дългата практика, склони глава и зачака.

Джондалар я гледаше с широко отворена уста, за момент не разбра какво става, но после си спомни. Това беше нейният сигнал. Когато искаше да му каже нещо важно, но не знаеше как да го изрази със слова, тя използваше този сигнал на Клана. Но защо сега му говореше с езика на Клана? Какво ли важно послание имаше за него.

— Стани — каза той, — Не е нужно да нравиш това. Сетне си спомни правилната реакция на този жест. Потупа я но рамото. Когато Айла вдигна очи, те бяха пълни със сълзи. Той приклекна на един крак, за да ги избърше.

— Айла защо правиш това? Защо си тук?

— Джондалар, вчера ти се опита да ми кажеш нещо, но аз не исках да те изслушам. Сега аз искам да ти кажа нещо. Трудно ми е да говоря, но искам да ме изслушаш. Затова те моля по този начин. Ще ме изслушаш ли, без да се отвръщаш настрана?

Прилив на такава гореща надежда обля Джондалар, че той просто загуби дар слово. Само кимна и хвана ръцете и.

— Някога ти искаше да замина с теб — започна тя, — а аз не исках да напусна долината. — Сиря, за да си поеме дъх. — Сега искам да съм с теб навсякъде, където отидеш. Някога ми казваше, че ме обичаш, че ме искаш… Сега мисля, че не искаш да ме обичаш, но въпреки това аз искам да съм с теб.

— Айла, моля те, стани — каза той, като и помогна да се изправи. — Ами Ранек? Мислех, че искаш него. — Ръцете му все още я обгръщаха.

— Не обичам Ранек. Обичам теб, Джондалар. Никога не съм преставала да те обичам. Не знам какво направих, та те накарах да ме разлюбиш.

— Ти ме обичаш? Продължаваш да ме обичаш? О, Айла, моя Айла — каза Джондалар, притискайки я силно към себе си.

После се взря в нея сякаш я виждаше за пръв път и очите му се изпълниха с любов. Тя вдигна глава и устните му намериха нейните. Сляха се със силна и нежна страст, изпълнени с любов и копнеж.

Айла не можеше да повярва, че е в прегръдките му, че той я държи в ръцете си, желае я, обича я, след всичкото това време. В очите и напираха сълзи, тя се опита да ги задържи, защото се боеше да не би той отново да ги възприеме погрешно, но в края на краищата ти остави свободно да си текат.

Той се вгледа в красивото и лице.

— Айла, ти плачеш!

— Просто, защото те обичам. Не мога да не плача. Толкова време мина и толкова много те обичам — каза тя.

Той я целуваше по очите, по облятото със сълзи лице, но устата, усещайки как тя нежно и силно я разтваряше за него.

— Наистина ли си тук, Айла? — попита той. — Мислех, че съм те загубил и знаех, че вината е моя. Обичам те, Айла. Никога те съм преставал да те обичам. Трябва да ми повярваш. Никога не съм преставал да те обичам, макар че знам защо мислеше, че не е така.