Сомая Дауд - Мираж

— Рискувал си страшно много, за да…

— Рискът не е важен — прекъсна ме той. — Те вече ти принадлежат. Това е всичко, което има значение.

Боях се да се усмихна или дори да ги докосна. Мои! Не можех да го повярвам. Никога преди не бях притежавала стихосбирка.

— О, Дихиа! — засмя се той, развърза връвчицата около свитъка и го постави в ръцете ми.

Трябваше да ги препиша на холохартия или да ги вкарам в база данни, или нещо такова. Не се знаеше дали тукашният климат няма да ги съсипе, или аз да ги изгубя, или какво ли още не. А и трябваше да ги скрия, за да не ми ги конфискуват.

„Душите ни ще се завърнат у дома, ний ще се завърнем — така започваше първото стихотворение. — Краката ни ще стъпят на розата в цитаделата.“

Затворих очи и си представих тази цитадела, която със сигурност вече се беше разпаднала на прах. Можех да вкуся болката на поета, да я усетя като рана в сърцето си, сякаш душата ми хвърляше последен поглед през рамо на нещо любимо, което беше принудена да изостави. Знаех какво е да проследявам очертанията на бързо разсейващ се спомен, да следя как избледнява с всяко припомняне, докато от него не остане само чувство — отъпкана пътека, по която можеш да вървиш, но която не можеш да си спомниш. Болката в написаното на страницата беше осезаема — всеки си имаше цитадела. Роден град, изпепелен до основи, отдавна загубено семейство, погребано и безименен гроб — поща, напълно недостъпни, освен след смъртта.

И това — стихове като тези — беше всичко, което ни беше останало, за да съхраним в него легендите си, музиката си, историята си.

— Благодаря — казах най-после и прегърнах брат си. — Нямаш представа…

— Имам известна представа — засмя се той и ме целуна по челото. — Ти си любимият ми човек в целия свят, Амани. Радвам се, че мога да ти го подаря. Дихиа! Ти плачеш ли?

— Не!

Но усещах буцата в гърлото си, готова да се разтопи и да се превърне в сълзи всеки момент. Така се страхувах, толкова бях напрегната заради тази вечер. А в крайна сметка тя се оказа момент на радост. Щях да прекрача прага на зрелостта не само със семейство и приятели, но и със съкровище, което щеше да ми носи утеха в нощи, по-мъчителни, отколкото можех да си представя.

— Сега може би ще напишеш и твои стихове — каза Хуснаин с по-мек глас.

Изпръхтях през смях. Определено не ме биваше като поет, а и в този свят, където никой не можеше да се прехранва от поезия, нямаше да имам възможности да се усъвършенствам.

— Добра си — настоя той. — Трябва да пишеш още.

Изчервих се от удоволствие, жадна за похвали. Хуснаин беше единственият човек, който беше чел стиховете ми, но знаех, че думите му са породени от лоялността помежду ни, а не от истинска представа как изглеждат способностите ми в сравнение с тези на истинските поети.

— В някой друг свят — казах и притиснах свитъка към сърцето си.

„Душите ни ще се завърнат у дома, ний ще се завърнем.“

Вдигнах поглед и се усмихнах на брат си, другата половина от сърцето ми.

— Но не в този. В този тези стихове са ми достатъчни.

По-голямата част от хората от селцето ни се бяха отправили на път преди изгрев-слънце, но Азиз, Хуснаин и аз потеглихме по-късно заедно с още някои семейства. Бях прибрала подаръка от Хуснаин в джоба си — сърце не ми даде да се разделя с такова скъпо съкровище веднага.

— Амани, не съсипвай пергамента, преди още да си имала възможността да го прочетеш — промърмори Хуснаин достатъчно тихо, че да не го чуе Азиз.

Хвърлих поглед на големия ни брат. Азиз се беше родил преди окупацията. Той единствен от тримата помнеше живота преди нея, помнеше родителите ни извън сянката. Годините на окупацията го бяха превърнали в стомана. Беше мъдър, може би дори прекалено за годините си, и непоколебим. Хуснаин се впускаше, без да се оглежда, но Азиз следеше случващото се упорито, неотклонно — като че ли в края на краищата светът ще разкрие тайните си пред него. Включително и тези на немирните му по-малки брат и сестра.

— Няма — обещах аз и се опитах да прикрия широката си усмивка.

— Трябваше да изчакам и да ти го дам после — каза, но и той се усмихваше.

Въздухът навън беше злокобно притихнал, като се изключеше жуженето на ватийските разузнавателни дронове, които прелитаха над главите ни и сканираха земята с ослепително белите си лъчи.

Отляво се намираше овощната градина, вече превърната в пепел, а въздухът над нея трептеше в бледочервено заради пушека на пожарогасителните контейнери, които ватийците бяха хвърлили отгоре, когато огънят се разгоря най-бурно.