Джордж Мартин: Трескав блян

Жаждата. Джошуа е бил толкова гневен, че дори не го е осъзнал, но алената жажда е пълзяла към него! Вероятно е изпил чаша от питието си веднага след като Жулиж е побягнал, така и не е разбрал защо се е случило нещо различно.

Марш потръпна от студ, когато се замисли дали Джошуа знае за истинската причина, накарала го да изтръгва дъските. Какво ли е щяло да се случи без намесата на Жулиж? Нищо чудно, че Джошуа бе победил тогава, но никога не бе успял да го направи отново. Страхът, смъртта и кръвта край него, без напитката в продължение на дни... трябва да е била жаждата. Онази нощ звярът в него се бе пробудил, бил е по-силен от онзи в Жулиж. За миг Абнър Марш се обнадежди. След това обаче се отчая отново. Вярно е, че бе прозрял нещо важно, но това съвсем не му помагаше в този момент. При последното си бягство Джошуа беше взел значителни запаси от питието. Изпи половин бутилка в Ню Орлиънс, преди да тръгнат към плантацията на Жулиж. Марш не виждаше как би могъл да събуди жаждата му, треската, която сега беше единствената им надежда... Погледна отново към пушката, проклетата, безполезна пушка.

- По дяволите - промълви той.

Трябваше да забрави за нея, и без това нямаше да му свърши работа. Не можеше просто да хукнеш на състезание с друг параход, трябваше да си умен, да имаш опитен пилот, който познава всички отсечки и как да минава плътно по завоя, а също - да изкупиш всичкия бук, за да остане канадската топола за другите, или поне да имаш малко мас на борда. Чалъми! Марш се намръщи и подръпна бакенбарди със здравата си ръка. Не можеше да стори нищо, знаеше го. Всичко бе в ръцете на Джошуа. Но Джошуа изгаряше, Джошуа губеше силите си с всяка минута и дори нямаше да помръдне, докато животът на Абнър е застрашен. Ако само можеше някак да го принуди да действа... да пробуди жаждата му... някак. Но как изобщо се случваше? Жаждата се появяваше всеки месец, освен когато посегнеше към бутилката. Нямаше ли още нещо? Нещо друго, което можеше да я разгори отново? Марш реши, че би трябвало то да съществува, но не можеше да се досети какво е. Може би гневът имаше нещо общо, но едва ли бе достатъчен. Красотата? Истинската красота го изкушаваше дори след питието.

„Вероятно ме е избрал за съдружник, след като са му казали, че съм най-грозният човек по проклетата река“ - помисли си Марш.

Но това сигурно също не стигаше. Проклетият Дамон Жулиж бе достатъчно красив и бе разгневил ужасно Джошуа, но въпреки това той губеше. Губеше винаги заради питието, трябва да е... Марш започна да премисля всички истории, които Джошуа някога му бе разказвал, всички онези мрачни нощи, убийствата, ужасяващите времена, изпълнени с шрчилка, когато жаждата му бе отнемала тялото и душата. „Беше ме улучил право в корема -беше казал Джошуа. - Кървях обилно... Изправих се. Сигурно съм бил ужасна гледка. Блед и окървавен. Почувствах нещо странно за първи път...“ Спомни си как Жулиж отпиваше от виното си с усмивка: „Наистина ли се страхувахте, че ще ви сторя нещо през онази августовска вечер? Ах, може би щях да го направя заради болката и гнева ми, но не и преди това...“. Марш видя отново лицето му, разкривено и чудовищно, когато изкарваше рапирата на Джефърс от тялото си... Валери... тя изгаряше, умираше в лодката, изкрещя и се хвърли към гърлото на Карл Фрам... отново гласът на Джошуа: „Мъжът ме удари отново. Зашлевих го с опакото на ръката си... той отново се нахвърли върху мен...“.

„Трябва да е това - мислеше си Абнър Марш. - Трябва.“

Само за това можеше да се досети, за нищо друго. Погледна нагоре към таванския прозорец. Ъгълът се бе скосил и светлината изглеждаше червеникава. Част от тялото на Джошуа се намираше в сянка. Преди час Марш би почувствал облекчение. Но сега не беше толкова сигурен.

- Помощ... - чу се глас.

Звучеше като хриплив шепот, като призрачно дихание, задушено от болка. Въпреки това го чуха. Чуха го сред тишината на мрака. Киселия Били Типтън изпълзя от тъмнината, оставяйки след себе си кървава диря по килима. Всъщност не пълзеше, забеляза Марш Влачеше се, забиваше онова проклето ножче в палубата и се придърпваше напред с ръце, гърчеше се, краката и цялата долна част на тялото му бяха безполезни. Гръбнакът му се извиваше по неестествен начин. Били бегло напомняше на човешко същество. Бе покрит с тиня, нечистотии и съсиреци. Кръвта му изтичаше, докато ги приближаваше. Придърпа се с още фут. Гърдите му сякаш бяха хлътнали навътре. Болката превръщаше лицето му в грозна маска. Джошуа Йорк се изправи бавно от стола си, сякаш унесен в бляновете си. Лицето му бе ужасно почервеняло.