Стивен Браст - Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)

— И кой е тоя начин? — попитах и отпих от виното.

— Като свие девет милиона златни от оперативния фонд на съвета и духне.

За малко да се задавя. Кълна се в свещените топки на Имперския феникс! Да духне с фондовете на Джерег? Фондовете на съвета? Главата ми се завъртя.

— Кога… Кога е станало това?

— Вчера. — Наблюдаваше изражението ми. Кимна. — Нагло копеле, нали?

Кимнах и аз.

— Ще ви се скъса гьонът, та това да не се разчуе.

— Така е. Само дето няма да можем да го задържим дълго. — Очите му за момент станаха много студени и почнах да загрявам как е получил прозвището си. — Взел е всичко, което имахме — каза през зъби. — Имаме си свои фондове, разбира се, и ги използваме в разследването. Но с мащабите, с които работим, няма да издържим дълго.

Поклатих глава.

— Само да изтече…

— По-добре да е мъртъв — довърши той вместо мен. — Иначе всеки уличен джебчия в Империята ще почне да си мисли, че може да ни обере. И някой ще го направи при това.

Тук ми хрумна нещо друго. Осъзнах, че първо на първо, мога да приема работата без притеснения. Загинеше ли Мелар, щеше да е все едно дали ще се разчуе какви ги е надробил. Ако се издънех обаче, веднага щях да се окажа голям риск и скоро след това, подозирах — малък труп.

Демона, изглежда, отново се досети какво си мисля.

— Не — отсече той и се наведе доверително към мен. — Уверявам ви, че ако ме издъните, няма да ви се случи нищо. Знам, че може да ви се вярва. Това е една от причините да се обърнем към вас.

Зачудих се дали не чете мислите ми. Реших, че едва ли. Не е лесно да направиш мозъчна сонда на един източняк, а и се съмнявах, че би могъл да го направи, без да усетя. И бях сигурен, че не би могъл да го направи, без Лойош да забележи.

— Разбира се, ако ни изпортите и след това изтървете нещо…

Не довърши. Едва не потръпнах.

Помислих здраво.

— Струва ми се, че това ще трябва да стане бързо.

Той кимна.

— Точно затова не можем да привлечем Марио. Няма как да го накараме да се разбърза.

— И смятате, че можете да накарате приятеля ми?

Той сви рамене.

— Мисля, че си плащаме за това.

Длъжен бях да се съглася. Добре поне, че нямаше срок. Но никога не бях приемал „работа“, без да съм сигурен, че ще разполагам с толкова време, колкото ми потрябва. Колко ли щях да си оголя гарда, ако трябваше да бързам?

— Имате ли някаква представа къде е заминал?

— Силно подозираме, че е заминал за Изтока. Аз поне, ако бях завлякъл нещо такова, щях да отида точно там.

Поклатих глава.

— Не изглежда логично. В Изтока към драгарите се отнасят точно така, както с източняците тук, ако не и по-зле. Ще го смятат, ако ме извините за израза, за демон. Ще изпъква като моргантско оръжие в Имперския дворец.

Той се усмихна.

— Съвсем вярно, но ресурсите ни там са твърде оскъдни, тъй че ще мине много време, докато чуем за него. Освен това накарахме най-добрите магьоснички от Лявата ръка да го издирят веднага щом разбрахме какво е станало и все още не можем да го намерим.

Свих рамене.

— Може да е вдигнал преграда срещу проследяване.

— Със сигурност го е направил.

— Е, тогава…

Той поклати глава.

— Нямате представа каква сила сме вложили в това. Бихме могли да съборим всякаква преграда, която може да вдигне, колкото и от дълго да го е замислял и който и да е магьосникът, който я е вдигнал. Ако е някъде до сто мили около Адриланка, вече щяхме да сме я съборили или най-малкото да ограничим зоната, в която не можем да пробием.

— Значи можете да гарантирате, че не е в рамките на сто мили около града?

— Да. Значи, възможно е да е в джунглата на запад, в който случай вероятно ще го намерим до ден-два. Но по-скоро предполагам, че е духнал към Изтока.

Кимнах замислено.

— Значи се обърнахте към мен, след като сте преценили, че ще мога да действам там по-лесно от един драгар.

— Точно така. И, разбира се, знаем, че имате доста внушителна информационна мрежа.

— Моята информационна мрежа — отвърнах — не стига до Изтока. — Беше си почти истина. Източниците ми в родината на прадедите бяха оскъдни и пръснати. Все пак нямаше смисъл да обяснявам на Демона всичко, с което разполагах.

— Е — каза той, — за вас ще има и допълнителен бонус. Когато всичко това свърши, вероятно ще получите нещо, което не сте имали досега.

Усмихнах се на този рипост и кимнах леко.

— Така, значи искате моя приятел да отиде където се е скатал Мелар и да ви върне златцето?

— Би било много мило — призна той. — Но това е на второ място. Главното е да се уверим, че на никого повече няма да му хрумне, че е безопасно да краде от нас. Дори Кийра, благословени да са сладките й пръстчета, не е опитвала това. Ще добавя, че всичко това го приемам много лично. И ще изпитвам много топли чувства към този, който ми свърши тази малка услуга.