Л. Смит - Кръвожадност

В съзнанието ми изскочи картината на пламтящата като огромна факла църква в Мистик Фолс. Жителите на града изгориха църквата и вампирите, затворени в нея, в нощта, когато нашият баща ни уби — и жената вампир, която Деймън обичаше.

Но с Деймън все още бяхме тук, като феникси, възкръснали от пепелта на вампирите преди нас. Може би от пламъците на цирка в този град, който ни бе приютил, помежду ни щеше да разцъфне нова близост — като новия живот, който се възражда в полето, разорано след миналогодишната жътва.

Продължихме да тичаме, стъпките ни отекваха върху калдъръмената настилка в идеален синхрон, надолу по задните алеи и странични улички, които бях научил толкова добре за няколкото седмици, през които живеех тук. Но когато завихме зад ъгъла на „Дафни Стрийт“, където Лекси ме бе завела на пазар, изведнъж спрях. Върху витрината на магазина за дрехи бе залепена груба рисунка, на която се виждахме аз и Деймън с оголени зъби, приведени в бойни стойки. Двубоят на века, гласеше заглавието на плаката. Запитах се дали Кали го е нарисувала. Вероятно.

Деймън се наведе по-близо и огледа плаката.

— На тази рисунка изглеждаш малко набит, братко. Може би е време да минеш на диета и да се откажеш от барманките.

— Ха-ха — отвърнах сухо и се огледах. Зад нас, откъм посоката на цирка, се чуваха викове. Ние имахме добра преднина, но ако Кали бе разпространила тези плакати из целия град, както и преди това плакатите с Деймън, нямаше да сме в безопасност, докато не влезем в къщата.

В далечината се показа високата кула на камбанарията — на църквата, която се намираше диагонално на къщата на Лекси.

— Ела! — Поведох Деймън в посока към църквата. Не си проговорихме, докато не стигнахме до старата бяла къща.

— Тук ли живееш? — устните на Деймън се извиха подигравателно, докато погледът му се местеше от хлътналата, боядисана в бяло веранда, към тъмните прозорци.

— Ами, разбирам, че мястото навярно не отговаря на стандартите ти, но на всички ни се налага понякога да правим жертви — отвърнах саркастично и го поведох към задната врата.

Вратата се отвори и триъгълник от светлина нахлу в тъмния заден двор.

Вдигнах ръце, когато Лекси се появи на прага.

— Зная, че каза без никакви посетители, но…

— Влизайте. Бързо! — подкани ни тя и заключи вратата в мига, в който прекрачихме прага. В главния салон горяха свещи, а Бъкстон, Хюго и Пърси се бяха разположили по столове и дивани, все едно се бяха събрали на важно съвещание.

— Ти трябва да си Деймън — кимна Лекси леко към брат ми. — Добре дошъл в нашия дом.

Знаех, че Деймън я гледа изпитателно и се питах какво ли вижда.

— Да, госпожо — отвърна той с непринудена усмивка. — Боя се, че по време на общото ни пленничество, моят брат незнайно защо пропусна да спомене за вас и за вашето — погледът му отскочи към Пърси и Бъкстон — семейство.

Пърси се наежи и се надигна от мястото си, но Лекси го спря, като отпусна ръка върху рамото му.

— Аз съм Лекси. И след като Стефан е твой брат, моят дом е и твой.

— Ние избягахме — понечих да обясня.

Лекси кимна.

— Зная. Бъкстон беше там.

— Наистина ли? — извърнах се изненадано. — За мен или срещу мен заложи?

Деймън изсумтя кратко.

Лекси ме улови за лакътя.

— Бъди мил. Той беше там, за да ти помогне.

Очите ми се разшириха.

— Смятал си да ми помогнеш?

Бъкстон се наведе напред в стола си.

— Смятах. Но после на някого му хрумна блестящата идея да изгори цялото място, така че си тръгнах — Скръсти ръце пред гърдите си, явно доволен, че е бил част от приключението.

— Беше Кали. Тя подпали пожара — казах аз.

В очите на Лекси се мярна изненада.

— Явно съм сгрешила — промълви. — Случва се понякога.

— Простете грубите ми маниери, задето ви прекъсвам, но имате ли нещо за ядене? — попита Деймън, без да извръща поглед от портрета на стара жена, който изучаваше. — Последните няколко седмици бяха доста трудни за мен.

За пръв път откакто избягахме, се вгледах внимателно в брат си. Гласът му бе дрезгав, сякаш не бе свикнал да го употребява. Ръцете и краката му бяха покрити с дълбоки кървави рани; дрехите му висяха на парцали; гъстата му черна коса беше мръсна и сплъстена, прилепнала към бледия му, тънък врат. Около очите му имаше червени кръгове, а ръцете му трепереха.

— Разбира се. Вие, момчета, сигурно сте изгладнели — цъкна Лекси загрижено. — Бъкстон, заведи го в месарницата. Нека се нахрани добре. Струва ми се, че дори всички жители на Ню Орлиънс няма да са в състояние да утолят жаждата му. А тази вечер той заслужава кралско пиршество.