Л. Смит - Кръвожадност

Лекси се надвеси над мен със святкащи очи.

— Трябва да научиш къде ти е мястото и то много бързо. Ти си вампир. Вампирите не общуват с човешки същества.

Скочих на крака и я отблъснах от мен. Тя прелетя през магазина и падна върху топовете плат.

— Този вампир обаче го прави, щом това е нужно, за да спаси Деймън — изръмжах. След това излязох от магазина и потънах в нощта.

Отново прекарах нощта край езерото, но този път не спах. Вместо това седях на брега, заслушан в звуците на света около мен, сякаш бях част от публиката на музикално представление. Жабите крякаха мелодично, издувайки гордо гърди. Риби изплуваха на повърхността на езерото, за да лапнат някоя водна мушица или комар, а после се гмурваха в глъбините му с мек плясък на опашките. Птици летяха в небето, а малки животинчета шумоляха в тръстиките, преследвайки се едно друго или дебнейки поредната си плячка.

После настъпи грандиозният финал, когато слънцето — огромно трептящо огнено кълбо — се възцари на небето като могъщ крал, господстващ над подчинената Земя.

Седях там, и наблюдавах единственото нещо, което можеше да ме убие мигновено, ако не беше пръстенът, който Катрин ми бе дала, и по тялото ми се разливаше усещане на покой и омиротворение. Светът беше красив и вълшебен, а аз бях щастлив, че все още съм част от него.

Грабнах един идеално кръгъл и плосък камък, изправих се и погледнах към водата. Сетне затворих очи. Ако подскочи четири пъти, всичко ще бъде наред . Извих ръка в широка дъга и хвърлих силно камъка. Един… два… три…

— Четири подскока! Впечатляващо! — отекна радостен възглас, последван от въодушевено ръкопляскане.

Извърнах се и Кали се хвърли в прегръдките ми.

— Добро утро! — засмях се и я завъртях във въздуха.

— В добро настроение си — отбеляза тя с усмивка.

— Да. И всичко е благодарение на теб.

Тя мушна ръката си в моята.

— В такъв случай, зная точно как ще ми се отблагодариш!

Усетих пулса й през сакото си, а уханието на кръвта й бе почти неустоимо. Но камъкът бе подскочил четири пъти, затова се наведох и само я целунах.

Прекарах деня заедно с Кали, след това отново спах край езерото. Когато на следващия ден се прибрах по здрач у дома, намерих купчина дрехи, включително черните панталони и сивото сако, които бях пробвал пред Лекси, на пода в стаята ми. Върху купчината имаше бележка, написана с удебелени букви.

Следвай сърцето си. Щастлив си, че още го имаш .

Вдигнах купчината, едновременно трогнат, облекчен и малко натъжен.

Преоблякох се със синя памучна риза на тънки райета и бели панталони и пригладих косата си назад пред огледалото. Приличах на млад мъж, приготвящ се за романтична среща с хубаво момиче. Как ми се искаше всичко да е толкова просто.

Прокраднах се на долния етаж, като очаквах някой да изскочи от сенките и да ме спре — да ми каже, че планът ми никога няма да проработи. Но изминах целия път до долу, след това прекосих кухнята и излязох през задната врата, без нищо да се случи.

Когато излязох, извървях пеша трите километра до „Лоръл Стрийт“, пъхнал ръце в джобовете и подсвирквайки „Боже, спаси Юга“. Спрях, за да откъсна бяла магнолия от храста пред светлокафявата къща в дъното на улицата на Кали.

— Стефан! — долетя до мен настойчив шепот иззад дървото в края на алеята за карети на имението на Галахър.

Кали излезе от сянката му. Косата й бе разпусната и се стелеше по гърба й.

Беше облечена в бяла нощница, украсена с дантела на дупчици, също както първия път, когато я видях, само че този път стоеше достатъчно близо, за да забележа, че въпреки дебелия сив вълнен шал, с който се бе наметнала, под нощницата си не носеше долна фуста. Извърнах се, внезапно почувствал се засрамен.

— Стефан — промърмори Кали и докосна леко ръката ми. — Готов ли си?

— Да — отвърнах, откъснах цветето и го затъкнах зад ухото й.

Тя се усмихна.

— Ти си такъв кавалер.

— А ти си красива. — Протегнах се, за да отметна кичур коса. Къдриците й бяха меки като листенца на роза и ухаеха на мед. Исках да остана така завинаги, загледан в белите облачета, които се образуваха във въздуха, докато дишаше.

— Кали… — подех, когато камбаните от църквата в далечината внезапно забиха в мразовитата нощ. Дванайсет звъна. Полунощ. Часът на вещиците.

— Време е — промълви тя. — Смяната на Джаспър е до 12,30, но ще му кажа, че си дошъл да го смениш по-рано. Това ще ни спечели малко време. Докато се появи вторият пазач, ти отдавна ще си си отишъл. Но трябва да побързаме. — Звучеше много уверено, но треперещата й долна устна издаваше чувствата й. Исках да я грабна в прегръдките си, да я отнеса в леглото, да я завия и да прошепна „сладки сънища“ в ухото й. Но аз, вампирът, се осланях на това дете да ме закриля.