Л. Смит - Яростта

— Ще им кажа.

— Можеш сама да им кажеш — разнесе се задъхан глас, дрезгав и хриплив. Деймън бе пролазил по пода и сега лежеше до Стефан. Лицето му бе в рани, набраздено със струйки засъхнала кръв, но черните му очи я прогаряха. — Използвай волята си, Елена. Не се предавай. Имаш достатъчно сила…

По устните й заигра усмивка. Знаеше истината. Случилото се сега беше само завършекът на започналото преди две седмици. Бяха й дадени тринадесет дни, за да оправи нещата — да се изясни с Мат и да се сдобрят, да се сбогува с Маргарет. Да каже на Стефан, че го обича. Но отпуснатата й отсрочка изтичаше.

При все това не искаше да наранява Деймън. Обичаше и него.

— Ще се опитам — обеща му.

— Ние ще те заведем у вас — рече той.

— Но още не — каза му нежно тя. — Нека почакаме само още малко.

Нещо се случи и в бездънните му черни очи светлината угасна. Тогава разбра, че Деймън също знаеше.

— Не се страхувам — заговори отново Елена. — Е, само малко. — Налегна я сънливост, чувстваше се приятно, само дето много й се спеше. Сънят бавно я надвиваше и всичко се отдалечаваше от нея.

В гърдите й изведнъж се надигна болка. Не се боеше много, но съжаляваше. Щеше да пропусне толкова много неща, които й се искаше да бе направила.

— О — изрече меко. — Колко е странно.

Стените на криптата сякаш започнаха да се топят. Станаха сиви и неясни и се появи портал, като врата, която водеше към стая под земята. Само че това бе портал към светлината.

— Колко е красиво — промърмори Елена. — Стефан? Толкова съм уморена.

— Сега можеш да си починеш — прошепна той.

— Ти няма да ме пуснеш, нали?

— Не.

— Тогава няма да се страхувам.

Нещо заблестя върху лицето на Деймън. Тя протегна ръка, докосна го, сетне вдигна пръсти учудено.

— Не бъди тъжен — рече тя, усетила студената влага по пръстите си. Но изведнъж я прониза тревога. Сега кой щеше да разбира Деймън? Кой щеше да го води, да се опитва да прозре това, което наистина се крие в него? — Двамата трябва да се грижите един за друг — каза на глас Елена. Почувства прилив на сила като пламък на свещ, трепкащ на вятъра. — Стефан, ще ми обещаеш ли? Ще ми обещаеш ли, че двамата ще се грижите един за друг?

— Обещавам — кимна той. — О, Елена…

Вълните на съня отново я заляха.

— Това е добре — промълви тя. — Това е добре, Стефан.

Порталът беше близо, толкова близо, че вече можеше да го докосне. Запита се дали родителите й са зад него.

— Време е да си вървя у дома — прошепна Елена.

После мракът и сенките се стопиха и не остана нищо друго, освен светлина.

Стефан я държа, докато очите й се затвориха. Продължи да я държи и след това, докато дълго сдържаните сълзи се лееха волно по страните му. Този път болката бе различна от онази, която бе изпитал, когато я извади от реката. Елена бе заминала при светлината. Беше го оставила сам тук.

Но няма да е задълго, помисли си той.

Пръстенът му беше на земята. Дори не го погледна, когато се изправи, приковал поглед в слънчевия лъч върху пода.

Една ръка го сграбчи и го дръпна назад.

Стефан погледна лицето на брат си.

Очите на Деймън бяха черни като нощта, а в ръката си държеше пръстена на Стефан. Докато брат му се взираше в него, неспособен да помръдне, Деймън го плъзна на пръста му, сетне пусна ръката му.

— А сега — изрече, като се отпусна с мъка назад — можеш да правиш, каквото искаш. — Вдигна от пода пръстена, който Стефан бе дал на Елена, и му го подаде. — Този също е твой. Вземи го. Вземи го и върви. — Извърна се настрани.

Стефан се взира дълго в златната халка в дланта си.

Сетне пръстите му се сключиха около нея и той погледна Деймън. Очите на брат му бяха затворени, дишането му бе накъсано. Изглеждаше изтощен и явно обзет от силни болки.

А Стефан бе дал обещание на Елена.

— Да вървим — рече тихо и пъхна пръстена в джоба си. — Ще те отведа някъде, където ще можеш да си починеш.

Обви ръка около брат си и го повдигна. За миг останаха така, притиснати един до друг.

16 декември, понеделник

„Стефан ми даде това. Даде ми повечето от вещите в стаята си. Отначало му казах, че не ги искам, защото не знаех какво да правя с тях. Но сега мисля, че ми хрумна нещо.

Хората вече започнаха да забравят. Измислят си разни подробности и добавят неща, които са плод единствено на въображението им. Но най-вече измислят обяснения. Защо в случилото се нямало нищо свръхестествено, защо имало логична причина за това или онова. Това просто е глупаво, но няма начин да ги спреш, особено възрастните.