Дж. Уорд - Неукротима любов

Докато излизаха от селището с гръм и трясък, Кор пъхна черепа на баща си в кожената бойна риза, точно над сърцето си.

Щеше да си отмъсти, дори това да го убиеше.

Наши дни Куинс, Ню Йорк

Хиподрумът «Акведукт»

— Искам да ти духам.

Доктор Мани Манело обърна глава надясно и погледна жената, която го беше заговорила. Не можеше да се каже, че за първи път чува тези думи, а в устните, които ги бяха изрекли, определено имаше достатъчно силикон, за да послужи като приятна, мека възглавничка. И въпреки това те го изненадаха.

Кандис Хансън му се усмихна и намести шапчицата в стил Джаки Онасис с ръката си с грижливо поддържан маникюр. Очевидно бе решила, че комбинацията от изискана дама и мръсница е привлекателна… и навярно за някои мъже наистина беше така.

Какво ти, ако я бе срещнал в друг период от живота си, той самият сигурно щеше да се възползва от предложението й, следвайки принципа «Защо не, по дяволите?». Ала сега? Забрави.

Без изобщо да се смути от липсата му на ентусиазъм, Кандис се приведе напред, тиквайки под лицето му бюст, който не просто предизвикваше законите на гравитацията, ами направо им показваше среден пръст, обиждаше майка им и пикаеше върху обувките им.

— Знам къде можем да отидем.

О, той изобщо не се съмняваше в това.

— Надбягването ще започне всеки момент — каза Мани.

Тя се нацупи. А може би устните й все още бяха подути от наскорошната инжекция. Господи, преди десетина години сигурно е имала младо, свежо лице, но сега времето му бе лепнало белезите на отчаянието, към които се добавяха и обичайните за процеса на остаряване бръчки… процес, с който тя очевидно се бореше като професионален боксьор.

— Значи след това.

Мани се извърна, без да отговори. Нямаше представа как изобщо се бе добрала до местата, отделени за собствениците на коне. Трябва да е било в блъсканицата на зрителите да се върнат по местата си след оседлаването край хиподрума… пък и тя без съмнение бе свикнала да прониква там, където всъщност нямаше право да бъде. Кандис беше една от онези манхатънски светски «дами», на които им липсваше единствено сводникът, за да могат спокойно да бъдат наречени проститутки, и в много отношения беше като оса — ако не обръщаш внимание на досадното й жужене, тя рано или късно ще се лепне на нещо друго.

Или както в този случай — на някой друг.

Вдигнал ръка, за да й попречи да се доближи още повече, Мани се облегна на перилата на своята ложа и зачака да изведат на пистата неговата кобилка. Бяха я сложили в крайния коридор, което беше добре. Тя предпочиташе да не се бута с останалите, а това, че трябва да измине мъничко повече разстояние, никога не я беше притеснявало.

Хиподрумът в Куинс не беше толкова престижен, колкото «Белмонт» или «Пимлико», да не говорим пък за достолепния родоначалник на всички хиподруми, «Чърчил Даунс», но въпреки това си го биваше. Разполагаше с писти с естествена настилка (и пръст, и трева), както и с такава с препятствия. Побираше около деветдесет хиляди зрители, храната беше сносна, но така или иначе никой не идваше тук, за да яде. Понякога, както днес, имаше доста добри състезания — наградният фонд в «Уд Мемориъл Стейкс» беше 750 000 долара, и тъй като се провеждаше през април, беше добро мерило за качествата на участниците в «Трипъл Краун»…

А, да! Ето я и нея! Неговото момиче.

Когато Мани прикова поглед в Глори Глори Алилуя, шумът на тълпата, ярката дневна светлина и леко поклащащата се редица на останалите коне сякаш изчезнаха. Единственото, което той виждаше, беше великолепната черна кобила. Лъскавата й кожа блестеше на слънцето, мускулите на стройните й крака потръпваха, а деликатните й копита риеха пръстта. Докато тя беше висока почти метър и осемдесет, жокеят на гърба й приличаше на смачкана муха и тази разлика в размерите напълно отговаряше на съотношението на силите им. От самото начало на подготовката си кобилата бе дала да се разбере едно — може и да търпеше дразнещите дребни човечета на гърба си, ала тяхната роля беше общо взето на пътници. Тя бе тази, която командваше.

Властният й темперамент вече бе струвал на Мани двама треньори. Що се отнася до третия, онзи, когото използваха в момента, той не изглеждаше особено доволен, но това се дължеше просто на кончината на чувството му за контрол, стъпкано под конските копита. Глори даваше забележителни времена, но заслугата изобщо не беше на треньора. А пък Мани слабо го вълнуваше напомпаното его на мъже, които си изкарваха прехраната, като командореха коне. Неговото момиче беше истински боец и знаеше какво прави, и той нямаше нищо против да я оставя да действа както си знае и да се забавлява, докато я гледа как смазва конкуренцията.