Брендон Сандерсон - Ритматистът

Неколцина от учениците хвърлиха поглед към Джоел при влизането му, но не и професор Фич. Той рядко забелязваше съобщенията от канцеларията и приказваше до края на лекцията, преди да разбере, че единият от слушателите му всъщност не е от класа. Джоел нямаше никакви възражения. Той нетърпеливо приседна на стъпалата. Днешната лекция явно беше за Защитата на Ийстън.

— … затова тази защита е една от най-добрите срещу агресивно нападение от много страни — обясняваше Фич долу в ниското. Посочи с дълга червена показалка към пода, където бе начертал голяма окръжност. Залата беше устроена тъй, че учениците да могат да гледат към ритматичните му чертежи на пода.

Фич махна с пръчката си към Забранителните линии, прикрепени от него към свързващите точки по кръга.

— И тъй, Защитата на Ийстън е най-известна заради големия брой по-малки окръжности, начертани при свързващите точки. Очертаването на още девет окръжности като тази може да отнема време, но си струва, като се има предвид какви възможности за отбрана предоставя. Виждате, че вътрешните линии образуват неправилен деветоъгълник, а броят на страните му, които няма да начертаете, ще определи колко пространство имате, но също и колко стабилна е фигурата ви. Разбира се, ако искате по-настъпателна защита, можете да използвате и свързващите точки за тебеширчета.

Ами Мощните линии? , рече си Джоел. Как се отбраняваш от тях?

Джоел не попита; не смееше да привлича внимание върху себе си. Това можеше да накара Фич да поиска съобщението и така Джоел нямаше да има причина да остане да слуша. Тъй че просто слушаше. В канцеларията нямаше да го очакват още известно време.

Наведе се и се зае да внушава на останалите ученици да питат за Мощните линии. Те не го направиха. Младите ритматисти се изтягаха по местата си — момчетата в бели памучни панталони, момичетата в бели поли, всичките със сиви пуловери — цветовете за прикриване на неизчезващия тебеширен прах.

Професор Фич носеше тъмночервен кител. Дебела, с прави колосани ръкавели, дрехата се спускаше чак до краката му. Кителът се закопчаваше плътно до високата яка и почти прикриваше носения от Фич бял костюм. Имаше военно излъчване, с всичките прави линии и ивиците на раменете — почти като отличителни знаци за чин. Червеният кител беше символът на титулярния професор по ритматика.

— Ето защо Защитата на Кеблин е по-слаба от тази на Ийстън в повечето случаи.

Професор Фич се усмихна и се обърна да огледа класа. Беше възрастен човек с посивяващи слепоочия и източена фигура. Одеждата допълнително му придаваше достойнство.

Разбирате ли какво притежавате? , помисли си Джоел, докато гледаше разсеяните ученици. Класът се състоеше от хора на по петнадесет-шестнадесет години, тоест на неговата възраст. Въпреки благородното си призвание, се държаха като… е, като тийнейджъри.

Знаеше се, че при Фич дисциплината е хлабава, и много от учениците се възползваха и не обръщаха внимание на лекцията, шепнеха си с приятелите си или пък се излежаваха и зяпаха тавана. Неколцина около Джоел всъщност май спяха. Той не знаеше имената им — не знаеше имената на повечето от учениците-ритматисти. Като цяло те отблъскваха опитите му да си побъбри с тях.

Понеже никой не проговори, Фич коленичи и допря тебешира си до своя чертеж. Затвори очи. След секунди начертаното бе издухано, заставено от създателя си да изчезне.

— Добре тогава — каза той и вдигна тебешира си. — Ако няма въпроси, навярно можем да обсъдим как да разгромим една защита на Ийстън. По-проницателните от вас ще да са забелязали, че не споменах Мощните линии. Причината е, че е по-добре да бъдат разглеждани от настъпателна гледна точка. Ако…

Вратата към залата се отвори с трясък. Фич се изправи с тебешир между двата пръста, повдигна вежди и се извърна.

В помещението прекрачи висока фигура и накара някои от отпусналите се ученици да живнат. Новодошлият носеше сив кител — като професор по ритматика от нисък ранг. Мъжът бе млад, с непокорна руса коса и твърда стъпка. Кителът му прилягаше добре — закопчан до брадичката, отхлабен при краката. Джоел не го познаваше.

— Да? — запита професор Фич.

Човекът измина разстоянието до пода на залата, подмина професор Фич и извади парче червен тебешир. Обърна се, коленичи и постави тебешира си на земята. Някои от учениците зашепнаха.

— Какво е това? — запита професор Фич. — Искам да кажа, отново ли съм пресрочил времето си за лекции? Не чух звука на часовника. Ужасно съжалявам, ако съм заел от времето Ви!