Бернар Вербер - Мравките

Мирисът на скала ще да е всъщност мирис на болест… Също и при този случай трябва да се вдигне тревога. Оттук нататък на 327-и мъжки му предстои да разкрие две загадки: тайното оръжие на джуджетата и раковите клетки на Бел-о-кан. А не може да сподели това с никого. Трябва добре да го обмисли. Възможно е сам той да разполага е някакви неизвестни възможности… с някакво решение.

Залавя се да мие антените си. Навлажняванс (твърде странно му се струва да ближе антените си, без да усети характерния вкус на феромоните-пропуски), обтриване, изглаждане с четката на лакета, подсушаване.

Какво да прави, дявол да го вземе?

Като начало да остане жив.

Една-единствена личност може да си припомни неговия инфрачервен образ, без да има нужда от потвърждение на феромоните за разпознаване: Майката. Само че Забраненият град гъмжи от войници. Толкова по-зле. В края на краищата една стара сентенция на Бело-киу-киуни гласи, че „Там, където дебне опасността, често е най-сигурното място“.

— Едмон Уелс не остави тук много добри спомени. Впрочем, когато си тръгна, никой не го задържа.

Тези думи бяха изречени от стар мъж с приветливо лице, един от заместник-директорите на „Суитмилк Кор-порейшън“.

— Въпреки всичко, изглежда, той е открил нова хранителна бактерия, придаваща аромат на киселото мляко…

— В областта на химията трябва да се признае, че понякога имаше гениални хрумвания. Ала те го спохождаха твърде нередовно, някак на пристъпи.

— Вие самият имали ли сте неприятности с него?

— Честно казано, не. Да речем, че по-скоро той не се вписваше в екипа. Вечно странеше. Затова, въпреки че неговата бактерия донесе милиони, тук никой не го оцени.

— Бихте ли се изяснили?

— Всеки екип си има началници. Едмон не понасяше началниците, нито впрочем каквато и да било форма на йерархия. Винаги е презирал шефовете, които „ръководят заради самото ръководене, без да произвеждат нищо“, както той самият се изразяваше. И така, всички сме длъжни да се подмазваме на висшестоящите. В това няма нищо лошо. Самата система го изисква. Ала той беше горд. Мисля, че това ни дразнеше повече от всичко, нас, неговите колеги, а и самите началници.

— Как напусна?

— Скара се с един от нашите заместник-директори и, трябва да призная, беше напълно прав. Въпросният заместник-директор беше ровил из бюрото му и това разяри Едмон. Когато видя, че всички са склонни да застанат на страната на другия, беше принуден да напусне.

— Но нали сам казахте, че е бил прав…

— По-добре да се държиш като подлец в защита на познати хора, дори и да са антипатични, отколкото да проявиш храброст в защита на непознати, колкото и да са симпатични. Тук Едмон нямаше приятели. Не се хранеше с нас, не пиеше с нас, вечно като че ли витаеше из облаците.

— Защо в такъв случай ми говорите за вашата „подлост“? Не виждам какво ви накара да ми разкажете това.

— Хм, откакто той умря, все си мисля, че се отнесохме зле с него. Вие сте негов племенник и като ви приказвам тези неща, някак ми олеква…

В дъното на тъмния проход се очертава дървена крепост: Забраненият град.

Всъщност тази постройка представлява боров дънер, около който е изграден куполът. Пънът служи за сърце и за гръбнак на Бел-о-кан. Сърце, защото в него се намират царските покои и запасите от ценни храни. Гръбнак, защото той позволява на Града да устоява на дъждовете и бурите.

Отблизо се вижда, че стената на Забранения град е изпъстрена със сложни шарки, които приличат на някакво варварско писмо. Това са коридори, издълбани някога от първите обитатели на пъна: термитите.

Когато основателката Бело-киу-киуни се приземила в областта преди пет хиляди години, тя веднага се натъкнала на тях. Войната продължила дълго, повече от хиляда години, но накрая белоканците победили. Тогава те открили прелестите на „твърдия град“ с дървени коридори, които никога не се срутват. Този боров пън им разкрил нови урбанистични и архитектурни перспективи.

Отгоре — плоската и равна надземна част; отдолу — дълбоките, разклоняващи се в земята корени. Направо и-де-ал-но. Ала не след дълго пънът се оказал недостатъчен да приюти нарастващото население от рижи мравки. Тогава започнали да дълбаят в подпочвения пласт по дължината на корените. А върху отсеченото дърво натрупали клонки, за да се разшири върхът.

Сега Забраненият град е почти безлюден. С изключение на Майката и на нейните отбрани пазителки, всички останали обитават периферията.