Филип Дик: Война на реалности

Известно време нищо не се случи. После…

Дейв изпищя и отскочи. Уолтър изпсува с побледняло лице. Ноакс замръзна с увиснала уста, напълно забравил за своя самолет.

Малкият глинен човек бе помръднал. Отначало почти незабележимо, после все по-енергично той размърда първо краката си, след това сви ръце, опипа тялото си и накрая, без никакво предупреждение скочи и побягна.

Питър се разсмя с висок, писклив глас. Той се пресегна и ловко пресече пътя на бягащата фигура. Човечето се бореше отчаяно, стиснато здраво в шепата на Питър, който го разглеждаше със задоволство.

— Боже мили — прошепна Дейв.

Питър търкулна глинения човек между дланите си, докато от него остана само една безформена купчина. Раздели я на две. Бързо, с опитни движения той оформи две глинени фигури, две малки глинени човечета, наполовина колкото първия. После ги постави на земята и зачака търпеливо.

Едно по едно, човечетата се размърдаха. Изправиха се, опипаха ръцете и краката си, след това се затичаха в противоположни посоки. Едното от тях профуча покрай Ноакс към улицата.

— Дръж го! — извика рязко Питър. Той сграбчи другото човече, скочи пъргаво на крака и се завтече след първото. Глиненото човече се носеше с всички сили право към фургона на доктор Мийди.

В момента, в който фургонът потегли фигурката се хвърли отчаяно напред. Малките й ръчички задраскаха по гладката метална броня. Фургонът продължи да набира скорост, а миниатюрната фигурка се затъркаля в прахта на пътя.

В този момент дотича Питър. Той стовари обувката си отгоре, превръщайки я мигом в мазно петно сред прахта.

Отзад бавно приближиха Уолтър, Дейв и Ноакс. Те спряха страхливо на известно разстояние.

— Хвана ли го? — попита дрезгаво Ноакс.

— Ами да — отвърна Питър. Той невъзмутима изтъркваше глината от подметката си. — Хванах го, разбира се. В края на краищата той си е мой, не е ли така?

Децата мълчаха. Питър виждаше, че са уплашени. Това го учудваше. Какво толкова страшно имаше във всичко това? Той понечи да заговори, но в същия миг насред двора спря потънал в прах жълт пакард и Питър се обърна да види кой идва. Напълно бе забравил за глинените фигурки.

Моторът заглъхна и предната врата се отвори. От колата излезе млад мъж с приветливо лице, черна къдрава коса и широки вежди. Имаше уморен вид. Сивото му сако бе измачкано, обувките — покрити с прах, а вратовръзката — извъртяна на една страна. Очите му бяха зачервени и подпухнали. Той бавно се приближи към децата, погледна ги с отсъстващо изражение и запита, едва движейки устни:

— Това ли е пансионът?

Никой не отговори. Мъжът явно не бе оттук. Всеки в града знаеше пансионът на мисис Трилинг, този човек идваше от някъде другаде. Колата му бе с нюйоркска регистрация, по всичко личеше, че идва от Ню Йорк. Никой от тях не го бе виждал преди. Говореше със странен акцент, изговаряше думите рязко, отривисто, с дрезгав глас.

Питър се размърда.

— Какво обичате?

— Искам да наема стая — мъжът бръкна в джоба си и извади пакет цигари и запалка. Ръцете му трепереха докато палеше цигарата и за малко да я изпусне. Децата го наблюдаваха с любопитство примесено с известна доза неприязън.

— Ще отида да кажа на мама — обади се най-накрая Питър. Той се обърна и бавно пресече верандата. Без да поглежда назад влезе в прохладната къща и се отправи към кухнята, където, ако се съдеше по шума, майка му още миеше чинии.

Мисис Трилинг премигна с подпухналите си очи към Питър.

— Какво искаш? Далеч от хладилника! Нищо няма да ти дам преди вечеря, вече ти казах!

— Навън има един мъж. Иска да наеме стая — добави Питър. — Не е тъдявашен.

Подпухналото лице на Мейбъл Трилинг внезапно се оживи и тя трескаво започна да бърше ръцете си.

— Не стой тук де! Бягай да го поканиш вътре! Сам ли е?

— Сам.

Мейбъл Трилинг заобиколи сина си, пресече с бърза крачка верандата и се спусна по стълбите. Слава Богу, човекът беше още тук! Тя въздъхна с облекчение. От доста време не се бе появявал нов човек в Милгейт. Пансионът бе полупразен — няколко пенсионера, градският библиотекар, един чиновник и те двамата с Питър.

— С какво мога да ви бъда полезна? — запита тя задъхано.

— Искам стая — отвърна с уморен глас Тед Бартън. — Нищо повече. Не ме интересува как изглежда нито колко ще искате за нея.

— С нас ли ще се храните? Тук храната е по-евтина отколкото в снек бара, а обзалагам се и по-вкусна от техните сухоежбини. От Ню Йорк ли сте наистина?