Филип Дик - Война на реалности

— Сега! — изкрещя старецът.

Магазините вече ги нямаше. Не съществуваха в тази реалност. На тяхно място изплуваше нещо друго. Първо се появиха някакви смътни очертания, които бързо започнаха да се материализират.

Това не бяха магазини. Равна повърхност покрита с трева, някаква дребна постройка и още нещо, все още неоформено. Мъгляво, неясно очертание в самия център. Обхванати от неописуема радост мъжете се затичаха напред.

— Ето го! — извика старецът.

— Нещо си сбъркал. Дулото беше по-дълго.

— Не. Така беше. Ела и се концентрирай върху постамента. Ето тук.

— Какво, по дяволите, си направил с дулото! Не виждаш ли, че нещо не е наред?

— Разбира се, че е наред. Помогни ми с постамента. Тук някъде трябва да има купчина гюлета.

— Така беше. Пет или шест.

— И медна плоча.

— Да, плоча. С надпис. Не можем да го върнем обратно, ако всичко не е съвсем точно!

Докато двамата се съсредоточаваха върху бързо оформящото се оръдие, далечните краища на парка започнаха да избледняват и в призрачната светлина отново се мярнаха бледите очертания на магазините. Пръв го забеляза Бартън. Той подскочи, нададе тревожен вик и насочи вниманието си към покрайнините на парка. Като размахваше ръце и викаше той успя да прогони призрачното видение на магазините. Покрайнините на парка се появиха отново и постепенно се затвърдиха.

— Алеята — извика старецът. — Трябва да си припомним алеята.

— А пейките?

— Ти се погрижи за пейките. Аз ще задържа оръдието.

— Не забравяй гюлетата! — Бартън се затича из парка като се опитваше да си припомни пейките. Само след няколко минути из алеята се мярнаха очертанията на няколко бледозелени, полуматериализирани пейки.

— Ами пилонът със знамето? — извика внезапно Бартън.

— Какво за него?

— Къде беше? Не мога да си спомня точно.

— Там някъде. До дървената сцена.

— Не, не беше така. Беше близо до фонтана. Трябва да си припомним съвсем точно!

Двамата мъже се съсредоточиха върху нова част от парка. Пред тях започна да се оформя някакъв неясен обект с кръгла форма. Старият градски фонтан. И двамата извикаха радостно. Дъхът на Мери секна — от фонтана дори бликна вода!

— Ето го! — нададе радостен вик Бартън, размахвайки странен железен предмет. — Колко пъти съм газил в него. Спомняш ли си? Децата обожаваха да се разхождат с боси крака във водата.

— Спомням си, разбира се. А какво ще правим с пилона?

Двамата спориха известно време. Старецът се съсредоточи върху едно място, но нищо не излезе. Бартън опита на друго, междувременно фонтанът започна да избледнява и се наложи да изоставят всичко и да се върнат към него.

— Кой от двата флага висеше? — зачуди се Бартън.

— И двата.

— Не, само звездният флаг беше.

— Грешиш. И щатският.

— Сигурен съм. Абсолютно сигурен! — Бартън се спря и посочи с ръка малка бетонна площадка, от която се издигаше мъглявото, несигурно потрепващо очертание на пилон. — Ето го! — извика той радостно. — Тук е!

— Знамето. Не забравяй знамето.

— Сега е нощ. Знамето е свалено.

— Вярно. През нощта нямаше знаме. Това обяснява всичко.

Паркът бе почти готов. Покрайнините му все още се полюшваха и зад тях прозираха порутените магазини. Но центърът беше красив и солиден. Оръдието, фонтанът, сцената, пейките и алеите — всичко това имаше напълно реален и завършен вид.

— Успяхме! — извика старецът. Той стовари ръка на гърба на Бартън. — Направихме го!

Двамата се прегърнаха, потупвайки се ентусиазирано, след това се затичаха из парка. Те пребродиха алеите, заобиколиха фонтана и се приближиха към оръдието. Бартън се наведе и вдигна едно от гюлетата, Мери забеляза какво усилие му костваше това. Той го изпусна с въздишка и приседна уморено на една от зелените пейки. Старецът се отпусна на друга, протегна крака и отпусна ръце в пълно изтощение. И двамата имаха вид на добре свършили работата си хора.

Мери излезе от мрака и се приближи към тях. Време беше да ги осведоми за присъствието си.

Пръв я забеляза Бартън. Той чевръсто седна и придърпа към себе си желязната щанга.

— Коя си ти? — той се вторачи в нея със замъглен поглед и я позна. — Не те ли видях сутринта да си играеш с другите деца пред къщата? — Бартън се позамисли за миг. — Ти си дъщерята на доктор Мийди.

— Точно така — потвърди Мери. Тя седна на пейката срещу тях. — Нали нямате нищо против, ако приседна на една от вашите пейки?

— Те не са наши — отвърна Бартън. Усещаше, че най-сетне изтрезнява. Умът му сякаш тепърва започваше да осъзнава това, което бяха направили, учудването се стичаше като ледени капки по гърба му. — Не ни принадлежат, искам да кажа.