Условията вътре бяха мизерни, като в бордей. Имаше една единствена стая, в единия ъгъл — мивка и готварска печка, в другия — легло. Купища неизмити чинии, стари кашони от храна, торбички с черупки от яйца и боклуци, плесенясал хляб, смачкани вестници и списания, мръсни дрехи, празни бутилки, архаична мебелировка. И кабели.
— Да — потвърди Кристофър. — Вече осемнайсет години се опитвам да прокарам ток. — На лицето му се четеше безнадеждност и страх. — На времето бях доста добър електротехник. Имах малък магазин-сервиз за радиоапарати.
— Ама да, спомням си — рече Бартън. — „Уил — продажба и сервиз“.
— Няма го вече. Изчезна. На негово място сега има някаква пералня. На улица „Джеферсън“, както се нарича сега. Обслужването им е тиха скръб. Направо ти съдират ризата. Нищо не остана от моя радиомагазин. Събудих се една сутрин и тръгнах на работа. През цялото време се чувствах странно. А като стигнах там, намерих само тази проклета пералня. Димящи ютии и преси за панталони.
Бартън се наведе и вдигна малка електрическа батерия. На пода се търкаляха отверки, клещи, няколко малки гаечни ключа, ампермер, радиолампи, кондензатори, резистори, схеми, поялник, колофон.
— И ти не можеш да прекараш в дома си ток?
— Опитвам се — Кристофър огледа с отчаяние ръцете си. — Но вече не ме бива. Не съм така ловък. Изпускам разни неща. Чупя. Забравям докъде съм стигнал. Бъркам връзките. Стъпвам по резервните части.
— Защо?
В очите на Кристофър блесна страх.
— Сигурно те не искат да го направя. Да го направя така, както е било. Трябвало е и аз да се променя като другите. И донякъде се бях променил. Никога досега не съм падал толкова ниско. Работех здравата. Поддържах магазина, биваше ме за всичко. Живеех тих, спокоен живот. Бартън, те не ми позволиха да направя нещата отново такива, каквито бяха. Направо ми изтръгнаха поялника от ръцете.
Бартън побутна настрана намотани на кълбо кабели и изолирбанд и приседна на края на грубо скованата пейка.
— Дори само частица от теб да командват, значи имат сила върху тебе целия.
Кристофър се зарови трескаво в някакъв кашон, натъпкан с най-различни части.
— Надвиснали са над Милгейт като черна мъгла! Мръсна черна мъгла, която се промъква през всички врати и прозорци. Тя разрушава града. Това не са хора, а имитации на хора. Истинските ги няма. Изчезнаха само за една нощ. — Той измъкна покрита в прах бутилка вино и я размаха победоносно. — Смятам да празнуваме! Какво ще кажеш, Бартън? От години пазя тази бутилка.
Бартън огледа внимателно бутилката. Той издуха прахта от етикета и я вдигна към светлината на газената лампа. Виното беше старо, много старо. Вносен мискет.
— Не зная — отвърна той неуверено. Усещаше, че му призлява от изпитите бърбъни. — Не обичам да смесвам пиене.
— Но днес е празник — Кристофър помете с ръка боклуците от масата и измъкна тирбушон. Той стисна бутилката между краката си, заби тирбушона и започна да го върти с опитни движения. — Празник за две самотни души, които се намериха.
Виното не беше нещо особено. Бартън отпи глътка и впери поглед в покритото с бръчки лице на стареца, който седеше прегърбен на стола срещу него. Кристофър надигна отдавна немитата чаша и отпи, почти механично.
— Не — рече той. — Те не искат нещата отново да станат такива, каквито бяха. Те направиха всичко това. Те ни отнеха града, приятелите, близките. — Лицето му придоби решителен израз. — Не дават дори с пръст да докоснеш това, което са направили. Сигурно се мислят за всесилни.
— Но аз успях да се промъкна — едва промърмори Бартън. След „бърбъните“ виното направо го довърши. — Минах някак си през тази проклета бариера.
— И те не са съвършени — Кристофър остави чашата и се изправи. — Пропуснаха мен, а теб оставиха да влезеш. Заспали са на пост, човешко е.
Той открехна вратата на гардероба и започна да вади стари дрехи и вързопи. Малко, сребърно, заключено с катинар ковчеже лежеше на дъното. Кристофър го измъкна с пъшкане и потене и го стовари на масата.
— Не съм гладен — кой знае защо каза Бартън. — Дойдох само да…
— Гледай — Кристофър извади едно дребно ключе от портфейла си, внимателно го пъхна в миниатюрната ключалка на ковчежето, завъртя го и вдигна капака. — Ще ти покажа нещо, Бартън. Ти си единственият ми приятел. Единственият човек на света, на когото мога да се доверя.
Ковчежето не беше посребрено. Всъщност, това не беше ковчеже, а някакъв сложен уред, целият усукан от кабели и жици, манометри и превключватели. Грижливо споен метален конус. Кристофър го вдигна и пъхна в него няколко щифта. Той изтегли два кабела и ги закачи за полюсите на акумулатор.
Читать дальше