Рон Хаббард - Бойно поле Земя

Криси му подаваше нещо. По-точно две неща. Едното беше огромна костна игла с ухо, в което да се вкара коженият ремък, а другото — шило за пробиване на дупки. И двете бяха излъскани от дълга употреба и безкрайно ценни.

— Бяха на мама — каза тя.

— Нямам нужда от нищо.

— Не, ще ги вземеш!

— Няма да ми потрябват.

— Ако си загубиш дрехите — почти изплака тя, — как ще си ушиеш нови?

Тълпата от хора растеше. Джони нямаше нужда от специално изпращане. Взе иглата и шилото от ръцете й, развърза една от торбите и ги пусна вътре, провери дали няма опасност да изпаднат и я завърза отново.

Криси стоеше мълчаливо. Джони се обърна и я погледна. Уплаши се за нея. В лицето й нямаше и капка кръв. Изглеждаше, сякаш не е мигнала цяла нощ и е прекарала тежка треска.

Решителността на Джони се разколеба, но зад Криси видя Браун Лимпър да шепне нещо на ухото на Пети Томсо.

Лицето му се вкамени. Той сграбчи Криси и я целуна силно. Сякаш с това отприщи цял бент — по бузите й се затъркаляха сълзи.

— Чуй какво ти казвам — натърти Джони. — Няма да тръгваш след мен!

Тя направи усилие да контролира гласа си:

— Ако не се върнеш до една година, тръгвам. Заклевам се във всички богове от Върха.

Той я погледна. След това даде знак на Уиндсплитър да се приближи. С елегантно движение се метна върху гърба му, а в ръката си стискаше въжето на товарния кон.

— Оставям ти другите си четири коня — каза Джони на Криси. — Не ги изяждайте, те са обучени.

Той се запъна.

— Освен ако не започнете да гладувате през зимата.

Криси се притисна към крака му за момент, след това отстъпи назад и главата й клюмна.

Джони смушка Уиндсплипър с пети и потеглиха. Този поход нямаше да бъде търсене на приключения. Щеше да бъде едно безкрайно предпазливо разузнаване и Криси се бе погрижила за това.

В началото на дефилето се извърна — отзад стояха петнайсетина души, които наблюдаваха заминаването му. С петите си накара Уиндсплитър да се изправи на задните си крака и им помаха с ръка. Те внезапно се оживиха и отвърнаха на поздрава му.

След това Джони навлезе по пътеката в тъмния каньон и се отправи към необятните и загадъчни равнини.

Всички си бяха тръгнали. Само Криси стоеше неподвижно, обхваната от невероятната надежда, че всеки момент ще го види да язди обратно.

Пати я подръпна за крака:

— Криси, Криси, ще се върне ли?

Гласът на Криси беше много тих, очите й бяха като пепелта в отдавна угаснало огнище.

— Довиждане — пророни тя.

Търл се уригна. Това беше учтивият начин да привлечеш нечие внимание, но звукът се загуби във воя и свистенето на машините под купола на службата за ремонт и поддръжка на транспорта.

Зът нарочно се задълбочи още повече в работата си. Шефът на транспорта в рудник №16 не обичаше да си има работа с началника на службата за сигурност. Всеки път, когато се окажеше, че липсва инструмент, кола или гориво, или пък нещо се счупеше — веднага довтасваше сигурността.

Наоколо бяха разхвърляни частите на три катастрофирали коли, чийто ремонт предстоеше. Тапицерията на едната беше изпоцапана цялата със зелени петна от кръвта на пострадалия психло. Остриетата на големите бургии, които висяха от релси, монтирани на тавана, се насочваха във всички посоки, управлявани от заложената в тях програма. Барабаните на струговете се въртяха с отворени челюсти в очакване в тях да попадне нещо, което да сграбчат и да обработят, както те си знаят. Ремъци се зъбеха, ръмжаха и се удряха един в друг.

Търл наблюдаваше как учудващо сръчните хищни нокти на Зът разглобяват концентричните корпуси на един високоскоростен реактивен двигател. Надяваше се да долови несигурност в движенията на лапите му. Ако съвестта на началника на транспорта беше гузна, щеше по-лесно да се справи с него. Зът обаче дори не трепна.

Той сглоби мотора и захвърли последния метален пръстен върху пейката. Присви жълтите си очи и погледна Търл.

— Е, добре, какво съм направил пак?

Търл се приближи тромаво и се огледа наоколо.

— Къде са ти работниците?

— И без това механиците сме с петнадесет души по-малко. Миналия месец бяха изпратени в мините. И двамата го знаем много добре. Защо си дошъл?

Опитът на Търл като шеф на службата за сигурност го бе научил никога да не подхожда право към целта. Ако просто пожелаеше да му се отпусне разузнавателен самолет с ръчно управление, началникът на транспорта веднага щеше да му поиска съответното писмено разрешение за действия при извънредно произшествие. И след като не го види, щеше да каже: „Не става!“ На тази тъпа планета никога не се случваше нищо извънредно. Нито веднаж. От сто години нищо не бе застрашавало дейността на Междугалактическата минна компания. Служителите от сигурността скучаеха, а шефът на този отдел беше смятан за второстепенна фигура. Трябваше да се измислят несъществуващи опасности, което си беше чиста измама.