Фрэнк Херберт: Дюн - цялата сага

„Проклета да е тази Джесика!“ — мислеше си светата майка. — „Да беше ни родила момиче, както й бе заповядано!“

Джесика се спря на три крачки от креслото и направи лек реверанс — прекара нежно лявата си ръка по ръба на полата. Пол поздрави с онзи отсечен поклон, на който го бе научил учителят му по танци — поклонът, използван, „когато човек се двоуми какъв е рангът на другия“.

Нюансите в поздрава на Пол не убягнаха на светата майка. Тя каза:

— Той е предпазлив, Джесика.

Ръката на Джесика се вдигна към рамото на Пол и се впи там. Само за миг по дланта й премина страх. После се овладя.

„От какво ли се страхува?“ — недоумяваше Пол.

Само с един поглед старицата огледа внимателно Пол: овалът на лицето бе като у Джесика, ала челюстите бяха яки… косата: гарваночерната коса на дука, но челото е на дядото по майчина линия, който не може да бъде назован, негов е и този остър, надменен нос; формата на откровено взиращите се зелени очи е на стария дук, дядото по бащина линия, който е покойник.

Да, имаше такъв човек, който ценеше високо силата на дързостта — даже и в смъртта, помисли си светата майка.

— Учението е едно — рече тя, — основната черта в характера е друго. Ще видим. — Остарелите очи изгледаха неумолимо Джесика. — Остави ни. Заповядвам ти да се отдадеш на съзерцание.

Джесика сне ръка от рамото на Пол.

— Ваша светост, аз…

— Джесика, знаеш, че това трябва да стане.

Пол объркан вдигна очи към майка си. Джесика се изопна.

— Да… разбира се.

Пол отново обърна погледа към светата майка. Вежливостта и явното страхопочитание на майка му към тази старица говореха за предпазливост. И все пак той изпита някакво гневно мрачно предчувствие, породено от страха, който долови, че се излъчва от майка му.

— Пол… — Джесика си пое дълбоко въздух — …изпитанието, на което ще те подложат… е важно за мен.

— Изпитание ли? — той вдигна очи към нея.

— Не забравяй, че си син на дук — продължи Джесика. Тя се обърна и като прошумоля рязко с полата си, излезе от стаята. Вратата плътно се затвори след нея.

Сдържайки гнева си, Пол застана с лице срещу старата жена.

— Може ли така да се отпраща лейди Джесика — като че ли е някаква прислужница?

Усмивка заигра в ъгълчетата на сбръчканата старческа уста.

— Всъщност лейди Джесика беше моя прислужница в училище, момко, и то цели четиринадесет години. — Тя кимна. — И при това добра прислужница. А сега ти ела тук!

Тази заповед го грабна изведнъж. Пол откри, че се подчинява, преди да успее да размисли. „Въздействува ми с гласओ, рече си той. Спря се по неин знак и застана до коленете й.

— Виждаш ли това? — попита тя. Изпод диплите на наметалото си измъкна зелен метален куб със страна от петнадесетина сантиметра. Обърна го и Пол видя, че едната му страна е отворена — черна и странно зловеща. В тази зейнала чернота изобщо не проникваше светлина.

— Пъхни дясната си ръка в отвора!

Страх прониза Пол. Той понечи да се отдръпне, но старицата заговори:

— Така ли се подчиняваш на майка си?

Той вдигна поглед и го впи в светлите птичи очи. Бавно, чувствайки принудата, ала неспособен да й се противопостави, Пол пъхна ръка в отвора. Щом чернотата обви ръката му, първоначално усети студ, а после пръстите му се опряха о гладкия метал и почувствува боцкане, като че ли ръката му изтръпва.

Лицето на старицата придоби хищно изражение. Тя отдръпна дясната си ръка от куба и я протегна към шията на Пол. Мярна му се блясък на метал и той понечи да обърне лице в тази посока.

— Не мърдай! — озъби се тя.

„Отново използува гласа!“ Той пак обърна поглед към лицето й.

— Държа до шията ти моя гом джабър — заговори тя. — Гом джабърът — повелителят на смъртта. Той представлява игла, на чийто връх има капка отрова. А-ха! Не се дърпай или ще почувствуваш тази отрова!

Пол се опита да преглътне с пресъхнало гърло. Не бе в състояние да свали поглед от насеченото старческо лице, искрящите очи и белезникавите венци покрай сребристите метални зъби, които пробляскваха, щом тя заговореше.

— Един син на дук трябва да е запознат с отровите — рече тя. — Това е повелята на днешните нрави, нали така? Мъски¤ — отрова, която ще сипят в питието ти. Омъс¤ — отрова, която ще сложат в ястието ти. Бавнодействуващи и бързодействуващи и всички други помежду им. А ето и една нова отрова — гом джабър. Тя убива само животни.

Гордостта надви страха на Пол.

— Осмеляваш се да допускаш, че синът на един дук е животно? — попита той.