Фрэнк Херберт - Дюн - цялата сага

Фейд-Рота кимна. Причината беше богатството. „ЕМОП“ бе ключът към богатството — под властта на директорствата всяка благородна династия гребеше от хазната на тази компания каквото успееше. Тези директорства в „ЕМОП“ — те бяха реално доказателство за политическа власт в империята, те ръководеха механизма за разпределението на позициите в Ландсрада, когато великите династии уравновесяваха силите си с падишах-императора и неговите поддръжници.

— Дук Лито — рече Пайтър — може да направи опит да избяга при малобройната измет на свободните, обитаващи периферията на пустинята. Или може да изпрати семейството си на това въображаемо безопасно място. Ала тази пътечка е завардена от един от агентите на негово височество — планетарния еколог. Може би си го спомняте — Кайнс.

— Фейд го помни — рече баронът. — Продължавай нататък.

— Защо трябва да изплюя цялото камъче, бароне? — запита Пайтър.

— Продължавай нататък, заповядвам ти! — изръмжа баронът.

Пайтър сви рамене.

— Ако нещата вървят, както сме ги планирали — продължи той, — за една стандартна година династията Харконен ще притежава в подвладение Аракис. Вашият чичо ще бъде освободен от задължения в това владение. На Аракис ще управлява негов личен представител.

— Нови печалби! — обади се Фейд-Рота.

— Точно така! — потвърди баронът. И си помисли: „И това е справедливо. Ние сме тези, които опитомихме Аракис… освен неколцина свободни мелези, които се крият в покрайнините на пустинята, и малкото кротки контрабандисти, свързани с планетата едва ли не толкова здраво, колкото и местният тръст за добиване на подправката.“

— И великите династии ще узнаят, че баронът е унищожил атреидите — продължи Пайтър. — Те ще узнаят.

— Ще узнаят — повтори баронът.

— А най-прелестното е, че дукът също ще узнае. Той вече знае. Той вече усеща капана.

— Истина е, че дукът знае — рече баронът и в гласа му се долови тъжна нотка. — Той просто нямаше как да не узнае… което е още по-жалко.

Баронът се отдръпна от глобуса на Аракис. Щом излезе от сянката, фигурата му придоби очертания — огромна и невероятно дебела, с остроумно подчертани издутини под гънките на тъмното му наметало, показващи, че цялата тази тлъстина се подкрепя донякъде от портативни суспенсори, прикрепени към плътта му.

В действителност той може би тежеше двеста стандартни килограма, а краката му можеха да носят не повече от петдесет.

— Гладен съм — избоботи баронът, потри увисналата си устна с покритата с пръстени ръка и с очи, потънали в мас, погледна към Фейд-Рота. — Изпрати да донесат храна, скъпи мой. Ние ще се нахраним, преди да се оттеглим.

— И така, Джесика, какво ще кажеш за свое оправдание? — попита светата майка.

Беше малко преди залез в замъка Каладън в деня на изпитанието на Пол. Двете жени седяха сами в дневната на Джесика, докато Пол изчакваше в съседната звукоизолирана стаичка за съзерцание.

Джесика бе застанала с лице към южните прозорци. Тя гледаше, ала не виждаше сгъстените багри на свечеряването отвъд ливадата и реката. Слушаше, ала не чу въпроса на светата майка.

Някога, преди толкова много години, бе проведен друг един изпит. Едно мършаво девойче с коса с цвета на бронз и тяло, изтезавано от вихрите на съзряването, бе влязло в кабинета на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, висш проктор¤ на училището „Бин Джезърит“ на Уалах IX¤. Джесика сведе очи към дясната си ръка и сви пръсти, припомняйки си болката, ужаса и гнева.

— Горкият Пол! — прошепна тя.

— Зададох ти въпрос, Джесика! — Гласът на старицата бе рязък и настойчив.

— Какво? Оох… — Джесика откъсна мислите си от миналото и обърна лице към светата майка, която седеше с гръб към каменната стена между двата западни прозореца. — Какво искате да ви кажа?

— Какво искам да ми кажеш? Какво искам да ми кажеш? — В старческия глас, който я имитираше, имаше безпощадност.

— И така родих син! — избухна Джесика. И тя осъзна, че гневът й бе умишлено предизвикан.