Энди Вейр - Марсианецът

Най-важният компонент, пристигнал със снабдителните кораби, несъмнено е МИА. Марсианският излитащ апарат. Именно с него екипажът се връща на „Хермес“ след края на планетарната си експедиция. МИА го спускат с така нареченото „меко кацане“, а не с парашут и отскоци като другия багаж. Апаратът поддържа постоянна връзка с командния център в Хюстън, и ако с него възникне някакъв проблем по време на полета ни с „Хермес“, ние изобщо няма да кацнем на Марс, а ще се върнем обратно на Земята.

МИА е много готин. Оказва се — благодарение на специфична реакция с марсианската атмосфера, — че от всеки килограм водород, който донесем от Земята, се получават тринайсет килограма гориво. Процесът обаче е бавен. Нужни са двайсет и четири месеца да се напълни резервоарът. Затова изпращат апарата много преди ние да пристигнем там.

Сигурно си представяте разочарованието ми, когато открих, че МИА е изчезнал.

Едва не умрях след крайно любопитна серия от събития. А после оцелях след още по-любопитна серия от събития.

Мисията е предвидена така, че да издържа на пясъчни бури с вятър до сто и петдесет километра в час. Затова онези в Хюстън разбираемо се притесниха, когато ни удари буря с вятър от сто седемдесет и пет километра в час. Облякохме скафандрите и се събрахме в средата на Подслона, в случай че се стигне до декомпресия. Но проблемът не беше в Подслона.

МИА е космически кораб. Има множество деликатни чаркове. Може да издържи на силни бури, но не и на пясъчен обстрел, на който не му се вижда краят. След като вятърът не утихна в продължение на деветдесет минути, от НАСА наредиха да бием отбой. Никой не иска да зареже едномесечна мисия едва на шестия ден от началото й, но ако МИА пострадаше сериозно заради бурята, всички щяхме да заседнем на Марс за неопределено време.

Трябваше да излезем от Подслона и да се придвижим до МИА. Рисков ход, предвид вилнеещата буря, но какъв друг избор имахме?

Всички стигнаха до апарата, освен мен. Главната ни комуникационна чиния, която предаваше сигнала от Подслона до „Хермес“, влезе в ролята на парашут, който вятърът изтръгна от основите и отнесе. Пътьом чинията помете приемащите антени — дълги и тънки неща, едно от които се заби в мен с върха напред. Разкъса костюма ми като куршум масло, заби се в хълбока ми и аз усетих най-силната болка в живота си. Смътно помня как внезапно ми изкараха въздуха (изсмукаха го от дробовете ми, ако трябва да бъда точен), а ушите ми изпукаха болезнено, когато скафандърът се разхерметизира.

Последно помня как Йохансен протяга безпомощно ръка към мен.

Събуди ме кислородната аларма на скафандъра. Упорито, противно бибипкане, което в крайна сметка ме измъкна от дълбокото и искрено желание да си умра на спокойствие.

Бурята беше утихнала. Лежах по очи, почти напълно заровен в пясъка. Докато идвах бавно на себе си, започнах да се чудя защо не съм мъртъв.

Антената ме беше връхлетяла с достатъчно висока скорост да пробие скафандъра и хълбока ми, но после се беше спряла в костите на таза. Следователно имаше само една дупка в скафандъра (както и в мен, разбира се).

Явно съм бил отнесен далеч назад от вятъра и инерцията, после съм се търколил по склона на стръмно възвишение. Паднал съм по очи, а антената се е огънала под ъгъл, който е притиснал дупката в костюма, явявайки се един вид тапа.

След това кръвта от раната в хълбока ми се е стекла по антената към дупката. Когато стигнала до пробойната, кръвта бързо е изгубила водното си съдържание благодарение на ниското налягане и въздуха, който се е процеждал през слабата тапа, и се е сгъстила до лепкава каша. Кървенето е продължило и новата кръв на свой ред е стигала до дупката и се е сгъстявала на каша. В някакъв момент кръвта е запушила допълнително пробойната и загубата на налягане е спаднала до ниво, което скафандърът може да компенсира.

Скафандърът ми се беше справил отлично. Щом регистрирал загубата на налягане, той започнал да черпи въздух от азотната ми бутилка, за да го изравни. Когато изтичането намаляло, скафандърът подавал въздух от време на време, колкото да компенсира загубата на въздух.

След време вградените в скафандъра абсорбатори на въглероден диоксид изчерпали възможностите си. Именно това е истинската граница на животоподдържането. Не количеството кислород, което можеш да носиш със себе си, а количеството въглероден диоксид, което можеш да отстраниш. В Подслона имаме оксигенатор — голям апарат, който разгражда въглеродния диоксид и освобождава кислорода за повторно използване. Но скафандрите трябва да са максимално леки, затова в тях въглеродният диоксид се отстранява посредством прост химичен процес на абсорбция, който разчита на филтри за еднократна употреба. Бях спал дълго и филтрите ми бяха изчерпали капацитета си.