Нанси Крес - Безсмъртни в Испания

Още щом съгледа Масачузетс хол, Лейша разбра какво му липсва на Чикаго: история, корени, традиция. Плъзна ръка по захабените от времето тухли, полюбува се на отражението си в прозорците на Уайденърската библиотека, позяпа удивено стъклените витрини на музея Пибоди, като да бяха Свещения граал. Никога не се бе впечатлявала от легендите, намираше за изкуствена и блудкава драмата на Жулиета, тази на Лили Уомън пък бе по-скоро глупава. Единствено крал Артур, с опитите му да възстанови социалния ред, й се бе сторил достатъчно разумен. Но сега, докато крачеше между колосалните дървета, изведнъж усети макар и искрата, която е вдъхновявала цели поколения, карала хората да учат, да трупат познания и да стават по-добри. Да полагат неимоверни усилия, но да направят света по-добър, отколкото са го заварили. Спря и вдигна очи към небето над сплетените клони, сетне към високите и солидни сгради наоколо. В подобни моменти се сещаше за баща си, пречупил волята на цял отряд генетични инженери, за да я създаде такава, каквато той е искал.

Само след седмица забрави всички тези величави сравнения.

Тежестта се оказа огромна, дори за нея. В Солейското училище смятаха, че всеки трябва да следва свой темп на развитие, но в Харвард знаеха какво точно да искат и налагаха свой ритъм. Под академичното ръководство на човек, който на младини се бе възхищавал от японското икономическо господство, през последните двайсет години Харвард се бе превърнал в истински бастион на знанието. Беше се върнал към някогашните традиции на обучение, с тяхното безкомпромисно наизустяване на фактите, теориите и приложенията им, в решаването на разнообразни задачи, в непрестанно повишаване и развиване на интелектуалните способности. Само един от двеста кандидатстващи се приемаше в училището. Дъщерята на английския премиер се бе провалила още през първата година от следването си и трябваше да напусне с гръм и трясък.

Лейша разполагаше със собствена стая в едно от новите общежития. Не че всички имаха такива, дадоха й я, за да не безпокои другите с нощните си бдения. Още на втория ден някакво момче от съседния коридор се наведе над банката й.

— Значи ти си Лейша Камдън.

— Аха.

— На колко си… на шестнайсет?

— Почти на седемнайсет.

— И скоро ще ни задминеш всичките, без дори да се напрягаш.

Усмивката на Лейша помръкна. Момчето я разглеждаше мрачно изпод ниските си вежди. Усмихваше се, но си личеше, че е от злоба.

— Да. Така смятам.

— Сигурна ли си? Какво криеш там под къдриците — някое мутирало мозъче?

— Остави я на мира, Ханауей — обади се друг глас. Беше на високо, русо и хърбаво момче, с мокра от банята коса. — Защо постоянно трябва да се правиш на задник пред хората?

— Ами ти? — бе всичко, което можа да измисли Ханауей. Той се обърна рязко и закрачи към вратата. Момчето се отдръпна да му стори път.

Но Лейша не се предаваше лесно.

— И знаеш ли защо ще ви задмина? — извика тя след него. — Имам нещо, което вие не притежавате. Не едно, а много неща — включително и това, че не спя. А след като ви оставя да ми подишате праха, ще се върна и ще ви помогна с уроците — за да може и вие да се справите на тестовете.

Русокосият вдигна глава и се разсмя. Спрял насред крачка, Ханауей се извърна и я погледна със стъклени очи. После излезе и тръшна вратата.

— Бива си те, Камдън — рече русокосият. — А и той си го заслужаваше.

— Говорех сериозно. Ще му помагам, стига да иска.

— Брей, ти наистина го мислиш.

— Ами да! Какво толкова чудно има?

— Не знам. Аз не бих постъпил така. Всъщност, ако закъсам, ти можеш да ми помогнеш. Но аз не бих ти помагал.

— Защо?

— Защото не ме бива толкова, колкото теб, Лейша Камдън.

Тя го изгледа хладно.

— Ти не си един от нас. Не си неспящ.

— Не ми се налага. Знам колко струвам. Искам да бъда, да създавам и да търгувам с това, което мога.

— Ягаист! — произнесе възхитено тя.

— Разбира се. — Той й протегна ръка. — Стюарт Сатър. Какво ще кажеш за един фишбургер в „Дворчето“?

— Става — кимна Лейша.

Излязоха заедно, разговаряйки оживено. Някои от минувачите я заглеждаха, но тя се стараеше да не им обръща внимание. Важното е, че е тук, в сърцето на Харвард. Разполага с всичкото време на света, ще учи и ще се надпреварва с хора като Стюарт Сатър.

Винаги, когато не спят.

Постепенно заниманията я погълнаха изцяло. Роджър Камдън намери време да прескочи за малко, разходи се с нея из градчето, слушаше я и се усмихваше. Държеше се по-свободно, отколкото Лейша бе очаквала. Оказа се, че познава бащата на Стюарт и дядото на Кейт Адам. Разговаряха за Харвард, за бизнес, за Ягайския Икономически Институт и пак за Харвард. „Как е Алиса?“ — попита Лейша, но Камдън отвърна, че не знаел. Била се преместила и отказвала да говори с него.