Л. Смит - Сенчести души (Книга шеста)

— Затворете вратата! — изрева Сейдж.

— О, Боже ! — прошепна Бони.

— Може ли някой да ми каже какво, по дяволите, става? — озъби се Деймън.

— Не се тревожи. Това е един приятел от затвора. Мълчалив приятел. Хей, и ти си излязъл! — Стефан му се усмихваше, което бе достатъчно, за да успокои Елена. Новодошлият държеше нещо в протегнатите си ръце, което — едва ли би могло да е това, на което приличаше — вече приближаваше и наистина приличаше на букет цветя.

— Това е китсуне, нали? — попита Мередит, сякаш целият свят бе откачил.

— Един затворник… — обади се Стефан.

— Един крадец! — изкрещя Сейдж.

— Шшт! — сгълча го Елена. — Той вероятно ни чува, дори и да не може да говори.

Китсунето вече бе стигнало до тях. Погледът му се кръстоса с този на Стефан, сетне се плъзна към останалите. Подаде букета, увит в целофан, залепен с дълги стикери, върху които се виждаха някакви магически символи.

— Това е за Стефан — каза той.

Всички, включително и Стефан, ахнаха.

— А сега ще трябва да се справя с досадните пазители — въздъхна китсунето. — Трябва да натиснеш бутона, за да тръгне кабината, красавице — обърна се към Елена.

Елена, която за миг бе вперила очарован поглед в пухкавата опашка около копринените му панталони, се изчерви. Припомни си някои неща. Определени неща, които изглеждаха много различни… в самотната тъмница… в мрака на изкуствено създадената нощ…

О, добре. Стегни се, заповяда си тя.

— Благодаря ти — рече тя и натисна бутона. Вратите започнаха да се затварят. — Още веднъж ти благодаря! — добави и леко се поклони на китсунето. — Аз съм Елена.

— Йорошику. Аз съм…

Вратата помежду им се затвори.

— Да не би да си се побъркала? — извика Сейдж. — Да вземеш букет от лисица!

— Явно вие го познавате, мосю Сейдж — заключи Мередит. — Как се казва?

— Не зная как се казва. Зная само, че открадна от мен три пети от съкровището на манастира край Сена! Зная, че е експерт, но експерт по измами с карти! Ах!

Последното не беше гневен вик, а тревожно възклицание, защото малката кабина се залюля настрани, сетне се спусна рязко надолу и почти спря, преди да продължи да се движи равномерно.

— Наистина ли ще ни отведе във Фелс Чърч? — попита плахо Бони, а Деймън я прегърна през раменете.

— Ще ни отведе някъде — обеща той. — А след това ще видим. Всички ние умеем да оцеляваме.

— Струва ми се — вметна Мередит, — че Стефан изглежда по-добре. — Елена, която предпазваше Стефан от люшкането на асансьора между измеренията, я стрелна с поглед.

— Наистина ли? Или само така ти изглежда на светлината? Мисля, че би трябвало да се нахрани — додаде тревожно тя.

Стефан се изчерви, а Елена притисна пръсти до устните си, за да не треперят. Недей, скъпи, каза му безгласно. Всички тези хора са готови да пожертват живота си заради теб — или заради мен — заради нас. Аз съм здрава. Още кървя. Моля те, да не хабим кръвта.

— Ще спра кървенето — промърмори Стефан. Но когато се наведе към него, тя бе сигурна, че той ще пие от кръвта й.

Мат и госпожа Флауърс повече не можеха да пренебрегват ослепяващите светлини. Трябваше да излязат навън.

Но точно когато Мат отвори вратата, се показа… е, Мат така и не разбра какво беше това. Нещо се стрелна от земята право нагоре, полетя високо в небето, където постепенно се смаляваше все повече, превърна се в звезда и накрая изчезна.

Метеор да премине през Земята? Но не трябваше ли да е съпроводено с цунамита, земетръси, ударни вълни, горски пожари, а дори и с разкъсване на планетата? След като един метеор при сблъсъка си със земната повърхност е избил всички динозаври…

Насочената нагоре светлина леко помръкна.

— Ох, Господ да ни е на помощ — съвсем тихо промълви госпожа Флауърс с треперещ глас. — Мат, скъпи, добре ли си?

— Да, госпожо. Но… — От прекомерното напрежение Мат не можеше да намери нужните думи. — Какво, по дяволите, беше това?

Леко се изненада, като чу отговора на госпожа Флауърс:

— Тъкмо това се питам и аз!

— Почакайте, там нещо мърда. Дръпнете се назад!

— Скъпи Мат, внимавай с това оръжие…

— Но това са хора! О, Боже мой! Та това е Елена . — Мат изведнъж се свлече на земята. Сега можеше само да шепне. — Елена . Тя е жива. Жива е!

Пред смаяния поглед на Мат група хора започнаха да се изкачват, помагайки си един на друг, от една яма с идеална правоъгълна форма, внезапно зейнала насред лехата на госпожа Флауърс, засадена с ангелика. Ямата беше с идеални правоъгълни очертания и дълбочина навярно около метър и половина.