Л. Смит: Тъмното обединение (Книга четвърта)

— Вече е почти четири часа. Върнете се, преди да се стъмни — предупреди ги той.

— Хем твърдят, че нищо не е станало, хем искат да се пазим — каза Бони на Мередит, докато отиваха към колата й. Щом влязоха вътре, двете момичета веднага заключиха вратите.

Докато подкарваше колата, Мередит хвърли един поглед към Бони в знак, че напълно я разбира.

— Явно и твоите родители не ти вярват.

— О, те вярват на всичко, което им кажа… освен на най-важното. Как може да са толкова глупави!

Мередит се изсмя кратко.

— Трябва да погледнеш на това от тяхната гледна точка. Намират труп без никакви белези по него, освен причинените от падането. След това узнават, че в целия квартал осветлението е изгаснало заради повреда в мрежата на „Вирджиния Илектрик“. И накрая ни откриват, изпаднали в пълна истерия, а ние даваме доста странни отговори на техните въпроси. Кой е сторил това зло? Някакво чудовище с потни ръце. Но откъде знаем? Мъртвата ни приятелка Елена ни го е казала чрез спиритическата дъска. Чудно ли е, че не ни вярват?

— Сякаш никога досега не са виждали подобно нещо! — Бони удари с юмрук вратата на колата. — Но те го преживяха . Да не би онези кучета, които миналата година нападнаха Снежния бал, да бяха измислица? Наистина ли вярват, че убийството на Елена е фантазия?

— Те вече са забравили — отвърна Мередит тихо. — Ти сама предсказа, че ще стане така. Животът се върна в нормалния си ритъм и всички във Фелс Чърч се чувстват по-сигурни по този начин. Всички имат чувството, че все едно са се събудили от лош сън и последното, което искат, е да си го спомнят.

Бони само поклати глава.

— Пък и е много по-лесно да повярваш, че няколко момичета, тийнейджърки, са си поиграли със спиритическата дъска и че когато светлините са угаснали, те са се изплашили и са побягнали. А пък едната от тях дотолкова си изгубила ума, че изхвърчала направо през прозореца.

Момичетата се умълчаха за миг, сетне Мередит добави:

— Иска ми се Аларик да беше тук.

При нормални обстоятелства Бони би я сръгала в ребрата и би й отвърнала с леко цинична интонация: „И на мен също.“ Аларик беше един от най-красивите мъже, които някога бе виждала, нищо че беше двайсет и две годишен шантавеняк. Но сега се задоволи само да стисне недоволно ръката на Мередит.

— Не можеш ли някак да се свържеш с него?

— В Русия? Дори не зная къде точно в Русия е сега.

Бони прехапа устни. После се надигна от седалката.

Мередит караше надолу по Лий стрийт и вече наближаваха паркинга на тяхната гимназия, където отдалече се забелязваше многолюдна тълпа.

Двете с Мередит си размениха многозначителни погледи, а Мередит кимна.

— Да се отбием — рече. — Тъкмо ще видим дали те са по-умни от родителите си.

Бони видя озадачените лица, извърнали се към тях, докато колата бавно стигна до свободно място за паркиране. Когато двете излязоха, всички наоколо се отдръпнаха, за да им направят път да стигнат до центъра на тълпата.

Каролайн също беше там, обгърнала тялото си с ръце, разсеяно поклащайки кестенявата си коса.

— Няма да спим в тази къща, докато не я ремонтират — тъкмо обясняваше тя, потръпвайки в белия си пуловер. — Татко каза, че ще наемем апартамент в Херън, докато къщата не бъде напълно възстановена.

— Че каква е разликата? Сигурна съм, че той може да те проследи и до Херън — възрази й Мередит.

Каролайн се обърна, но зелените й очи избягнаха погледа на Мередит.

— Кой? — попита тя разсеяно.

— О, Каролайн, само не и ти! — ядоса се Бони.

— Искам само да се махна оттук — каза Каролайн. После вдигна очи и за миг Бони видя колко изплашена беше тя. — Не издържам повече. — И сякаш за да докаже думите си, още в следващата минута тя си запроправя път сред множеството.

— Остави я, Бони — рече Мередит. — Няма полза.

— От нея няма полза — разфуча се Бони. Щом като Каролайн, която знаеше, се държеше по този начин, то какво оставаше за другите?

Всъщност можеше да види отговора, изписан по лицата на учениците наоколо. Всички изглеждаха силно изплашени, все едно тя и Мередит бяха донесли със себе си някаква заразна болест. Сякаш двете с Мередит бяха проблемът.

— Не мога да повярвам — промълви Бони.

— Аз също не мога да повярвам — каза Диана Кенеди, която беше близка приятелка на Сю. Тя бе застанала най-отпред в тълпата, но не изглеждаше толкова смутена като останалите. — Вчера следобед разговарях със Сю и тя беше толкова въодушевена, толкова щастлива. Не може да е мъртва . — Диана се разплака. Приятелят й я прегърна, а още няколко момичета също се разридаха. Момчетата в тълпата пък запристъпваха мълчаливо, всички със сковани физиономии.