Станислав Лем - Звездни дневници

— От саможертва ли го правите? Ясно, жертва в името на общото благо, разбира се!

— Ако наистина толкова цените тази ужасна свобода на мисълта — отбеляза той суховато, — съветвам ви да не се подигравате и да спестите глупавите си шеги, защото заради тях много бързо можете да я загубите.

— Значи имате още нещо да ми кажете? Слушам ви.

— В този момент освен вас аз съм единственият човек в целия щат, който вижда! Какво имам на лицето си? — попита той бързо и изпитателно.

— Тъмни очила.

— Следователно виждаме едно и също! — възкликна Симингтън. — Химикът, който е дал на Тротелрайнер препаратите, вече е върнат към нормалния живот и не изпитва никакви съмнения. Никой няма право да ги изпитва, не разбирате ли?

— Чакайте! — прекъснах го аз. — Излиза, че вие наистина държите да ме убедите. Странно. Защо?

— Защото действидецът не е демон! — отсече той. — Обстоятелствата ни принуждават. Притиснати сме в ъгъла, играем с карти, които е пъхнала в ръцете ни съдбата на обществото. Даваме утеха, спокойствие, облекчение по единствения достъпен начин. С мъка удържаме в равновесие онова, което без нас би рухнало в пропастта на всеобщата агония. Ние сме последният Атлас на този свят. Ако светът е обречен да загине, нека поне не се мъчи. Ако истината не може да се промени, трябва да я прикрием с нещо. Това е нашият последен все още хуманен, все още човешки дълг.

— Нима съвсем нищо не може да се промени?

— Сега е 2098 година — каза Симингтън. — На Земята живеят 69 милиарда души легално и около 26 милиарда нелегално. Средната годишна температура е спаднала с четири градуса; след петнадесет-двадесет години тук ще е ледник. Не сме в състояние да спрем заледяването, можем само да го маскираме.

— Винаги съм смятал, че в пъкъла е студено — казах аз. — А вие украсявате входа към него с орнаменти, така ли?

— Точно така. Ние сме последните добри самаряни. Все някой трябваше да ви го каже; по една случайност този човек съм аз.

— Да, да, спомням си: ecce Homo 59 59 Букв. „ето човека“ (лат.) Думите, с които Пилат е предал Христос на тълпите. — Б.пр. — отвърнах. — Но… почакайте… сега разбрах за какво става дума! Искате да ме убедите в полезността на своята функция на есхатологичен наркотизатор. Като няма вече хляб за гладуващите — дайте им наркоза. Не разбирам само за какво ви е да ме обръщате в своята вяра, щом като и без туй скоро ще трябва да я забравя? Ако средствата, които прилагате, наистина са добри, защо се натягате да ми изтъквате разумни аргументи? Достатъчни са няколко капки кредибилан, едно-единствено пръскане в очите и аз с ентусиазъм ще одобря всяка ваша дума, ще ви уважавам и почитам. Май вие самият не сте убеден в достойнствата на подобно лечение, щом предпочитате обичайното дърдорене, хвърлените на вятъра думи, щом ви е по-приятно да разговаряте, отколкото да посегнете към пръскачката! Виждам, че сте наясно, психимическата победа е най-обикновено мошеничество, след което ще останете сам на бойното поле — като преситен триумфатор. Искате отначало да ме убедите, а после да ме накарате да забравя, но няма да ви се удаде! Обеси се, господинчо, на своята благородна мисия заедно с ей онези девици там, чиито фотоси облекчават тежкия труд по спасението. И все пак имаш нужда от истински, без четина, нали?

Лицето му се изкриви от ярост. Като скочи от стола, той изрева:

— Разполагам и с други, не само с аркадийски средства! Съществува и химически ад!

Изправих се и аз. Той посегна към преспапието върху бюрото си, но с вик „Ще отидем там заедно!“ аз се вкопчих в гърлото му. Силата на инерцията, както предполагах, ни запрати към прозореца. Дочуха се нечии стъпки, силни пръсти се опитваха да ме откъснат от него, той се извиваше, риташе ме, но вече при перваза успях да го съборя назад, събрах последните си сили и скочих; в ушите ми засвири, премятахме се, вкопчени един в друг; дъното на улицата стремително приближаваше, приготвих се за страхотен удар, но падането се оказа меко, черната бездна се разтвори и благословената смърдяща водна повърхност се сключи над главата ми. После се отвори отново. Изплувах сред канала, като търках очи, с остра миризма на помия в устата, но щастлив, щастлив като никога! Професор Тротелрайнер, когото моите проклятия бяха разбудили от дрямката, се беше навел над водата и ми подаваше вместо братска ръка дръжката на чадъра си. Отзвуците на блюмбардировката стихваха. Дирекцията на „Хилтън“ спеше, натъркаляна върху надуваемите фотьойли (ето откъде ми бяха хрумнали надуванките!), позите на секретарките изглеждаха предизвикателни дори по време на сън. Джим Стентър, хъркайки и въртейки се от хълбок на хълбок, притисна плъха, който се опитваше да измъкне от джоба му шоколад — и двамата се уплашиха. Подвил колене, до стената седеше професор Дрингенбаум, педантичният швейцарец, и редактираше с химикалка доклада си под бледата светлина на фенерчето. Заниманието, в което се беше вглъбил професорът, възвестяваше началото на втория ден от конгреса по футурология. При тази мисъл аз избухнах в такъв неудържим смях, че машинописният текст падна от ръцете му, пльосна в черната вода и отплува — към неизвестното бъдеще.