Автор неизвестен - Човекът, който карал дърветата да цъфтят

Алчният човек останал много доволен, той занесъл чутурата у дома си и почнал да чука ориз. Извикал и жена си да му помага, но колкото повече чукали ориза, по-малко оставал. И ако случайно паднело малко брашно на пода, превръщало се в червеи. Старият сребролюбец побеснял от яд и като грабнал една брадва, насякъл на парчета чутурата и я изгорил в печката си.

На другия ден неговият услужлив съсед го навестил.

— Извинявай, че те безпокоя — казал той. — Но не би ли ми върнал чутурата.

— Твоята чутура се счупи и аз я изгорих. Ако искаш, вземи пепелта й: това е всичко, което мога да ти върна.

И той му обърнал гръб, за да скрие яда си. Добрият старец почнал да събира натъжен пепелта в един панер, като си мислел: „Сиро беше убит, чутурата унищожена. Защо има толкова лошевина на тоя свят?“

След като събрал пепелта в панера, старецът го вдигнал и си тръгнал бавно. Но едно внезапно подухване на вятъра отнесло няколко прашинки, които попадали по оголените клони. Пепелта в миг накарала клонките да цъфнат, като че ли не било през зимата, а през пролетта. Учудването на добрия старец било толкова голямо, че той се разтичал из селото, като викал колкото му глас държи:

— Аз накарах да цъфнат сухите клони!

Така той срещнал един принц, който яздел великолепен кон, съпровождан от свитата си. Като чули стареца, дворцовите хора му казали:

— Това е любопитно. Я да видим, накарай да цъфнат клоните на онази череша.

Старецът се покатерил на черешата и я поръсил с малко пепел, пошепвайки чудотворните думи:

„Арамбоши, парамбоши, акадиномото“. И дървото в миг разцъфтяло.

— Това е чудесно! Ти накара черешата да цъфне посред зима — рекъл принцът и дал за награда на стария човек пълна торба с жълтици.

Ядът на стария сребролюбец, който узнал за новото чудо, бил безмерен. Той скочил, грабнал един панер, сложил в него малко пепел от печката си и тръгнал, като казал на жена си:

— Радвай се! Като се върна, ти ще бъдеш най-голямата богаташка в страната!

Отишъл на края на селото, покатерил се на едно дърво, което растяло край пътя, и зачакал принца да се върне от своята разходка. Когато зачул конски тропот, той се развикал с цяло гърло:

— Аз карам да цъфтят Сухите клони! Принцът рекъл:

— Виж ти, още един вълшебник!

И като се обърнал към него, казал:

— Щом като притежаваш тази сила, накарай това дърво да цъфне.

— Арамбоши, парамбоши, акадиномото — изрекъл сребролюбецът.

И като повтарял това заклинание, той пръскал пепелта по дървото.

Но този път нищо не станало. Той помислил, че не е хвърлил достатъчно пепел. Загребал с пълни шепи и я разпръснал във въздуха. И то така, че наместо да попада на клоните, влязла в очите, носа и устата на принца и на хората от неговата свита. Принцът, разбира се, много се разгневил и заповядал на войниците си да му доведат виновника.

Старият сребролюбец се хвърлил в краката на принца и се разплакал:

— Това е справедливо наказание за моята лошевина! Това е отмъщението на Сиро! Аз искам да се поправя. Няма да бъда вече алчен, скъперник и зъл. Накажи ме, принце, после ме остави да изкупя своите грешки. Милост, милост!

Принцът го смъмрал строго. Но после, трогнат от сълзите му, го пуснал да си върви, без да му наложи наказание.

Старият сребролюбец се разкаял и станал добър като своите съседи, които му простили всичкото зло, което им бил причинил.

Така завършва и чудната приказка за Сиро.