Катрин Невил - Осем

„През 1950 година арабският «лек суров» се продавал за 2 долара барела. През 1972 година цената е все същата. Така арабският «лек суров» се нарежда сред малкото природни суровини, които не се влияят от инфлацията през вече споменатия период. Обяснението на този феномен е в строгия контрол, упражняван от правителствата по света върху ценната суровина.“

Забележително. Само че онова, което наистина ми се стори забележително, не го пишеше тук. Имаше нещо необяснено в нито една от книгите, които разгърнах тази вечер. Арабският „лек суров“ явно бе вид петрол. Той бе най-скъпият и най-търсеният в света. Причината цената му да се запази непроменена цели двайсет години бе, че тя не се контролира от хората, които го купуваха, нито пък от тези, които притежаваха земята. Контролираше се от дистрибуторите, от небезизвестните посредници. И винаги е било така.

В света съществуваха осем крупни петролни компании. Пет от тях бяха американски; останалите три — британска, холандска и френска. Преди петдесет години, докато били на лов за елени някъде из Шотландия, господата от петролодобива решили да разпределят световния нефт и да не се пречкат един на друг. Няколко месеца по-късно се събрали на съвещание в Остенде, на което се появил така нареченият Калуст Гулбенкиан с червен молив в джоба. Когато го извадил, прокарал така наречената по-късно „тънка червена линия“ около онази част от света, в която навремето се ширела Отоманската империя, а сега се намират Ирак и Турция, както и значителна част от Персийския залив. Господата си разделили територията и започнали да сондират. В Бахрейн бликнал нефт и надпреварата започнала.

Законът за търсенето и предлагането лесно се подлага на съмнение, когато си най-значителният консуматор в световен мащаб на даден продукт и освен това контролираш доставките. Според данните, които прочетох, Америка отдавна е най-значителният потребител на петрол. А нефтопреработвателните компании, повечето американски, контролираха доставките. Бяха се договорили да добиват (или откриват) петрол в замяна на крупен дял, затова превозваха, разпределяха и продаваха суровината, като по този начин трупаха червени точки.

Седях сама сред куповете технически и бизнес справочници, измъкнати от библиотеката на „Пан Ам“, единствената библиотека в цял Ню Йорк, отворена в навечерието на Нова година. Наблюдавах как снегът се сипе около блесналите улични лампи по Парк Авеню и размишлявах.

Една мисъл не спираше да се върти в главата ми и тя щеше да занимава и значително по-умни от мен през идните месеци. Същата тази мисъл нямаше да позволява на някои да заспят и щеше да донесе несметни богатства на собствениците на петролните компании. Щеше да доведе до войни и кръвопролития, до икономически кризи, дори да изправи страните пред прага на трета световна война. По онова време обаче поне на мен идеята не ми се струваше чак толкова революционна.

Мисълта бе следната: ами ако не ние контролираме световния добив на петрол? Отговорът на този въпрос, сам по себе си достатъчно красноречив, щеше да изникне дванайсет месеца по-късно пред останалата част от света под формата на старозаветното Писмо на стената 4 4 През VI век, докато евреите са хвърлени в затвора във Вавилон, тайнствена ръка пише злокобни предупреждения по стените. — Б.пр. .

Предстоеше ми среща в Самара.

НЯКЪДЕ ЗВЪНЕШЕ ТЕЛЕФОН. Вдигнах глава и се огледах. Трябваха ми няколко секунди, за да се ориентирам, че съм в информационния център на „Пан Ам“. Все още бе новогодишната нощ; стенният часовник в далечния край на помещението показваше единайсет и петнайсет. Продължаваше да вали. Бях проспала повече от час. Зачудих се защо никой не вдига телефоните, когато звънят.

Огледах залата и погледът ми се плъзна над белите плочки по пода. Те покриваха безброй метри коаксиални кабели, притиснати като червеи в недрата на сградата. Наоколо не се мяркаше жив човек; бе като в морга.

Спомних си, че казах на операторите да си починат, че ще поема работата вместо тях. Това обаче беше преди часове. Затова сега, докато нацупено се отправях към централното табло, усетих, че молбата им е била доста необичайна. „Имаш ли нещо против да отскочим до звукозаписната да пошаваме?“, бяха помолили те. Да шават ли?