Дезмънд Багли - Капанът на свободата

Щракнах запалката и тя проблесна, но не излезе пламък. Отгоре се чу стрелба и един куршум прелетя покрай лакътя ми. Наведох се напред и допрях запалката до сноп напоени с петрол фойерверки. Лодката се пълнеше с вода и трябваше да запаля огън, преди да е потънала.

Щракнах отново и този път всичко пламна във величествени огньове. Това, което ме спаси да не стана на въглен, беше водолазният костюм. Огънят се разпали внезапно, както става, когато гори петрол, и един страховит пламтеж ме изхвърли през борда. Но докато падах във водата, нещо ме удари в рамото много силно.

Не си спомням дали съм бил действително в огъня, но когато докоснах водната повърхност, бях зашеметен. Допирът със студеното море възвърна рефлексите ми и аз се стрелнах към дълбините. Тогава открих, че дясната ми ръка беше напълно безпомощна. Не че това имаше голямо значение, тъй като с водолазен костюм краката вършат по-голямата част от работата, но се разтревожих, защото не знаех какво точно е станало.

Поплувах известно време под вода, но спрях, защото не знаех къде отивам. Бях загубил чувството си за ориентация, но все пак ми се струваше, че плувах към открито море. Затова предпазливо подадох глава над водата и се огледах, за да видя какво става на «Артина».

Не бях плувал толкова много, колкото си мислех. Тя беше само на стотина ярда от мен — достатъчно далече, за да не се тревожа, че ще ме открият, а облекчението ми беше пълно, когато видях разрастващия се пожар в средата на кораба. Моите фойерверки бяха свършили страхотна работа. Острието, което се беше забило като бивник в корпуса й, я бе закрепило здраво за моята лодка и ракетките избухваха като масиран артилерийски огън и засипваха с разноцветни искри яхтата, а огромни огнени езици ближеха и обвиваха корпуса. Един от навесите на палубата беше погълнат от пожара, а хората бягаха хаотично, без да знаят какво да направят.

Една голяма сигнална ракета избухна и разпръсна зелени искри, които със зловещо съскане изгасваха във водата около мен. Бях достатъчно близо, за да ме видят, ако някой имаше време да погледне през палубата, така че след последен поглед към «Артина» се гмурнах и заплувах към брега.

Не бях направил и десет удара, когато усетих, че нещо не е наред. Почувствах се неимоверно отпаднал, главата ми олекна, а рамото ми съмнително запулсира. Туптенето скоро прерасна в остра, непоносима болка. Отпуснах се и с лявата си ръка опипах рамото и изпитах такава чудовищна болка, че едва не извиках, което беше най-сигурният начин да се удавя.

Отново се подадох на повърхността и заплувах. Усещах главата си да отпада все повече и повече, а силите да се оттеглят от краката ми с всяка минута. Огънят на «Артина» пламтеше все така неудържимо, но пред очите ми всичко беше замъглено, като че ли гледах през заскрежен прозорец. Точно в този момент разбрах, че може би ще умра, тъй като нямах сили да доплувам до брега, който беше толкова близо. Имах чувството, че морето ме отнася все по-навътре и по-навътре, където щяха да свършат дните ми на тая земя.

Мисля, че съм изпаднал в безсъзнание, защото следващото нещо, което си спомням, беше една ярка светлина, насочена към очите ми от много близо, и напрегнатият шепот:

— Оуен, хвани се за това!

Нещо падна върху лицето ми и се спусна във водата. Опитах се да го хвана — беше въже.

— Можеш ли да се държиш? — Беше Алисън.

Чух ръмженето на мотор, въжето се обтегна и аз бях повлечен през водата. Отчаяно напрегнах всичките си сили, за да се задържа за въжето. Всички сили, които бяха останали в тялото ми, се съсредоточиха в пръстите на лявата ми ръка, така че да не се отпуснат и отхлабят въжето. Водата галеше главата ми и ме заливаха малки вълни, докато се носех след лодката. И дори в този момент признах ефективността на обучението на Макинтош и способностите на Алисън. Тя е съобразила, че няма да може да качи един полуприпаднал мъж в лодката, без да я обърне, или пък най-малкото — без да привлече вниманието.

Разстоянието до брега беше смешно кратко. Лодката се блъсна в един хелинг, Алисън скочи в дълбоката един метър вода, без да се интересува от последствията, и ме задърпа към брега.

— Какво се е случило, Оуен?

Тя ме пусна и аз седнах в плитката вода.

— Мисля, че ме простреляха — казах с мъка, а гласът ми сякаш идваше от мили разстояние. — В рамото… В дясното рамо.

Когато пръстите й докоснаха раната, болката ме връхлетя. Чух разкъсването на плат и тя превърза рамото ми. Грубо, но имаше ефект. Нямаше да се учудя, ако на място ме беше оперирала, за да извади куршума. Започнах да свиквам с ненадейните проявления на многобройните й таланти.