Александра Маринина - Жертвата неизвестна

Веднага обявили Сергей Суриков за издирване и след два дни го задържали. Той сякаш нямал намерение да се крие, където и да било, не очаквал задържането си и затова не оказал съпротива. Нещо повече — дори нямал алиби за времето, когато е било извършено убийството на хазяйката му, и не се опитал да си го измисли. Изобщо създавал впечатление на умствено недоразвит човек. На някакъв перко. Въобще не можел да се защити. Отричал убийството да е организирана акция.

Татяна разбираше за какво става дума в този случай. Машинациите с присвояването на апартаментите, които бяха собственост на престарели хора, процъфтяваха в Санкт Петербург като майски рози. Беше й ясно, че с това се занимават добре организирани групи и служителите на правозащитните органи малко по малко ги разкриваха. Но съвсем неотдавна отнякъде се прокрадна информацията, че в града има и една много специална група. В смисъл че е толкова специална, че те — тъпите ченгета — никога в живота си няма да я разкрият, защото за нищо на света няма да се досетят как действа. Не можаха да разкрият никакви други подробности около тази група, но самият факт накара милиционерите да се изправят на нокти. Как така: „за нищо на света няма да се досетите“? Да не би ние да сме по-глупави от престъпниците? Сега по всеки подходящ и дори немного подходящ случай следователите и оперативните работници се опитваха да напипат следите на тази тайнствена група, която по необясним начин измъкваше апартаментите от самотните възрастни хора. Затова се бяха вкопчили в глуповатия Суриков, макар че по принцип би трябвало да осъзнават, че наличието на труп с разцепена глава очевидно е криминално престъпление и не може да бъде свързано с хитрата и добре маскирана група престъпници. Те точно за това бяха хитри и добре маскирани, за да не ги свързват с очевидни престъпления. Въпреки това следователите бяха вадили душата на Суриков относно съучастниците му. А той не бе успял да им каже нищо смислено.

Татяна отново и отново препрочете материалите по криминалното дело, което бе възбудено във връзка с убийството на гражданката С. И. Бахметиева. Това бяха протоколи с разпитите на съседите на Бахметиева: с кого е контактувал Суриков, с кого го бяха виждали, кой бе идвал при него. Отговорите бяха съвсем еднотипни: с никого и никой. В продължение на две години нито един човек, живеещ в блока, не бе забелязал лице, което да посещава Суриков. Той всяка сутрин тръгвал за работа и се връщал около 7–8 часа. Понякога водел баба София в поликлиниката. Ходел до магазина за хранителни продукти и понякога за някакви други покупки. Но винаги бил сам. Опитът да се докопат до групата по този начин бе неуспешен. Имаше и други протоколи, този път от разпитите на хора, които са работили заедно със Суриков в универсалния магазин „Балтийски“. Те твърдяха, че той бил спокоен, дисциплиниран, дружелюбен и общителен. Никой не можел да каже нищо лошо за него. Не закъснявал за работа и не излизал оттам, преди да е свършило работното му време. Само дето често боледувал. Бил с разклатено здраве и болно сърце. Случвало се да се подпре на стената, пребледнял, и да започне да стене. На два пъти се наложило да викат „Бърза помощ“, но обикновено изсмуквал по една таблетка и се оправял. Разбира се, с това заболяване той не трябвало да работи като хамалин, но трудно можел да си намери друга работа, защото нямал образование и дори не бил завършил гимназия. Не, никой не го бил посещавал на работното му място и не го бил търсил по телефона. Той също не се обаждал на никого, освен на хазяйката си. Името й било такова едно странно, точно така — София Иларионовна. Той й се обаждал по няколко пъти на ден, питал я как се чувства, какво прави, дали не й е скучно и дали не трябва да купи нещо на път за вкъщи. Много се грижел за нея. Веднъж ръката й започнала да изтръпва и той вдигнал всичките си колеги на крак да ги разпитва дали нямат познат невропатолог, който обаче да е най-добрият. Намерили му добър лекар, той помолил да му дадат кола, закарал лекаря при своята бабичка, сетне си взел неплатен отпуск за една седмица и си останал вкъщи, без да се отделя на крачка от нея. Когато отново се появил на работа, обяснил на колегите си, че бабата можела да получи инфаркт, но те взели мерки навреме и опитният лекар казал, че, общо взето, нещастието ги е отминало. Радвал се като дете, че станало така. Оттогава започнал да се обажда вкъщи буквално всеки час. Обяснил, че лекарят го бил предупредил, че най-важното е да се следи състоянието й. Ако стане нещо, веднага да се вземат мерки. Затова се обаждал всеки час на своята София Иларионовна, разпитвал я дали не й изтръпва ръката и дали не й се вие свят. Казано с две думи — бдял над нея.