Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Как така? — попитах аз.

Лицето на стареца прие многозначително изражение.

— Мога да им кажа нещичко, което умират да узнаят. За нищо на света няма да помогна на тези негодници по какъвто и да е начин!

Вече търсех предлог, за да се отърва от този дърдорко, но сега ми се дощя да чуя нещо повече. Наясно бях с опърничавия характер на стария грешник и знаех, че ако проявя подчертан интерес, това начаса ще спре поверителните му словоизлияния.

— Сигурно пак за бракониерство… — казах с безразличен тон.

— Ха, ха, момчето ми, работата е къде-къде по-сериозна. А какво ще кажете, ако се отнася за каторжника в тресавището?

Подскочих:

— Да не искате да кажете, че знаете къде е?

— Може и да не зная точно къде е, но съм съвсем сигурен, че мога да помогна на полицията да го пипне. Никога ли не ви е хрумвало, че единственият начин да се залови този човек е да се разбере откъде получава храна, и да се проследи доставчикът?

Несъмнено думите му бяха съвсем основателни.

— Не ще и съмнение — казах аз. — Но откъде знаете, че се крие тъкмо в тресавището?

— Ами нали със собствените си очи видях този, който му носи храна.

Сърцето ми се обърна заради Баримор. Не беше шега да попаднеш в ръцете на този стар злобен клюкар. Но следващата му забележка смъкна цялата тежест от плещите ми.

— Може и да не ви се вярва, обаче едно дете му носи храна. Всеки ден го виждам през телескопа горе на покрива. Минава все по една и съща пътека, по едно и също време, а при кого може да ходи освен при каторжника?

Виж ти късмет! Ала успях да прикрия любопитството си. Дете! Баримор каза, че едно момче снабдява непознатия. Значи на неговите следи беше попаднал Франкланд, а не на следите на каторжника. Ако можех да се добера до сведенията, които имаше старецът, това би ми спестило дълго и уморително търсене. Скептицизмът и безразличието явно бяха най-силните ми карти.

— Не е ли много по-вероятно момчето да е син на някой от тукашните овчари и да носи храна на баща си?

От най-малкото възражение старият тиранин целият пламваше. Очите му ме изгледаха злобно, а сивите му бакенбарди щръкнаха като козината на наежен котарак.

— Така ли! — каза той и посочи ширналото се пред нас тресавище. — Виждате ли Черната скала? Така! А ниския хълм отвъд нея, онзи с тръните? Това е най-каменистото място сред цялото тресавище. На такова място ли ще изкара стадото си един овчар? Вашето предположение, сър, е просто глупаво!

Смирено се съгласих, че съм се изказал, без да познавам фактите. Моята покорност му се понрави и той се впусна в по-нататъшни обяснения.

— Бъдете сигурен, сър, че за да стигна до дадено заключение, винаги имам достатъчно основания. Много пъти съм виждал момчето с неговия вързоп. Всеки ден, понякога и по два пъти… момент, доктор Уотсън! Дали очите ме лъжат, или действително нещо се движи сега по склона на онзи хълм?

Хълмът беше поне на няколко мили, но ясно видях на сиво-зеления фон малко черно петно.

— Елате, сър, елате! — Франкланд се втурна нагоре по стълбата. — Ще видите със собствените си очи и ще прецените сам.

На плоския, покрит с оловна ламарина покрив стоеше телескопът му — огромен уред, качен на триножник. Франкланд долепи око до тръбата и издаде вик на задоволство.

— Бързо, доктор Уотсън! Бързо, докато не е превалило хълма!

Видях го наистина! Едно хлапе с малък вързоп на рамо с мъка пълзеше по хълма. Когато стигна до билото, видях грубата му недодялана фигурка, която се очерта за момент на фона на студеното синьо небе. То се огледа крадешком, като че се страхуваше да не го следи някой, и се изгуби зад хълма.

— Е, прав ли съм?

— Този хлапак, разбира се, изглеждаше така, сякаш изпълнява някаква тайна заръка.

— А каква е заръката, може да се досети дори някой от местните полицаи. Но няма да им кажа нито дума и ви заклевам, доктор Уотсън, да мълчите и вие! Нито дума! Разбирате ли?

— Както ви е угодно.

— Те се отнасят с мен безсрамно! Безсрамно! Когато фактите по делото „Франкланд против Кралицата“ станат известни, обзалагам се, че вълна от негодувание ще залее страната. Нищо не може да ме накара да помогна на полицията! Те ще се радват, ако онези негодници изгорят на кладата самия мен вместо моето чучело. Нима си отивате? Не! Ще ми помогнете да изпразним тази кана в чест на голямото събитие!

Но аз не се поддадох на молбите му и когато той изяви намерението си да ме изпрати до вкъщи, успях да го разубедя.

Докато бях в полезрението му, вървях по пътя, а после ударих напряко през тресавището към каменистия хълм, зад който бе изчезнало момчето. Всичко се развиваше в моя полза и ако пропуснех случая, който късметът ми подхвърляше на пътя, заклевам се, че нямаше да е поради липса на енергия или упоритост от моя страна. Когато стигнах билото, слънцето клонеше към залез и продълговатите склонове под мен бяха златнозелени от едната страна, а от другата тънеха в сива сянка. На далечния хоризонт се стелеше лека мъгла, от която изскачаха причудливите очертания на двете канари — Лисичата канара и Биливър. Необятното пространство беше безмълвно и застинало. Само една голяма сива птица — чайка или може би бекас, се виеше в синьото небе. Като че ли двамата бяхме единствените живи същества между огромния небесен свод и пустинята под него. Голият пейзаж, чувството за самотност и неизвестността, пред която бях изправен — всичко това прониза с хлад сърцето ми. Момчето не се виждаше. Но долу между хълмовете бяха струпани в кръг древните каменни обиталища, а в средата имаше едно с достатъчно запазен покрив, за да може да се използва за подслон при лошо време. Сърцето ми подскочи от радост, когато видях тази колиба. Сигурно това беше бърлогата, в която се криеше непознатият. Най-сетне кракът ми щеше да пристъпи прага на скривалището му! Тайната му щеше да бъде разкрита.