Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

Успяхме да хванем един ранен влак от гара Ватерло и след по-малко от час се намирахме сред еловите гори на Уокинг. Брайърбре се оказа самотно имение сред обширен парк само на няколко минути път от гарата. Изпратихме картичките си и тутакси бяхме въведени в изискано наредена приемна, където след малко влезе започващ да пълнее мъж, който ни приветства с особена любезност. Навярно наближаваше четирийсетте, но страните му бяха тъй румени, а очите му гледаха толкова весело, че оставяше впечатлението за пълничко и палаво момченце.

— Толкова се радвам, че дойдохте! — възкликна той, докато се ръкуваше с нас. — Пърси цялата сутрин пита за вас. Ах, горкото момче, готов е да се хване и за сламка. Баща му и майка му ме помолиха да ви посрещна, тъй като дори споменаването на тази история е крайно болезнено за тях.

— Ние още не знаем никакви подробности — отбеляза Холмс. — Доколкото разбирам, вие не сте член на семейството.

В първия миг нашият нов познайник сякаш остана изненадан, но после погледна към гърдите си и се разсмя.

— О, разбира се, видели сте монограма „Дж. Х.“ на моя медальон — каза той. — За миг си помислих, че сте го разбрали по интуиция. Името ми е Джоузеф Харисън и тъй като Пърси ще се жени за сестра ми Ани, аз съм бъдещ негов сродник, поне по сватовство. Ще намерите сестра ми в стаята му, през последните два месеца тя неотлъчно се грижи за него. Най-добре ще е веднага да идем там, като знам с какво нетърпение ви очаква Пърси.

Стаята, в която ни въведоха, се намираше на същия етаж като приемната. Беше обзаведена отчасти като всекидневна, отчасти като спалня. Във всеки кът имаше красиво подредени вази с цветя. На един диван до отворения прозорец, през който проникваха омайното благоухание на градината и лекият летен ветрец, лежеше млад мъж, много блед, с изтощен вид. До него седеше една жена, която се изправи, когато влязохме.

— Да изляза ли, Пърси? — запита тя.

Той й стисна ръката, за да я задържи.

— Здравей, Уотсън — поздрави сърдечно той. — Никога нямаше да те позная с тези мустаци. А това, предполагам, е твоят прочут приятел господин Шерлок Холмс?

Представих Холмс с няколко думи, после двамата седнахме. Пълният млад човек бе излязъл, но сестра му остана. Болният продължаваше да държи ръката й. Беше жена със забележителна външност — възнисичка и позакръглена, но с красив матов цвят на лицето, с големи черни очи като на италианка и с буйна черна коса. На фона на нейния тен бледото лице на годеника й изглеждаше още по-изморено и посърнало.

— Няма да ви губя времето — каза той, като се надигна от дивана. — Ще премина направо на въпроса без излишни предисловия. Бях щастлив и преуспяващ човек, господин Холмс, и ми предстоеше да се оженя, когато едно неочаквано и злополучно събитие провали цялото ми бъдеще. Както Уотсън може би ви е казал, работех във Форин офис и благодарение на влиянието на моя вуйчо лорд Холдхърст бързо се издигнах до доста отговорна длъжност. Когато стана министър на външните работи в сегашното правителство, вуйчо ми започна да ми възлага поверителни задачи и тъй като съумявах с умение и такт да ги доведа до успешен край, спечелих пълното му доверие. Преди около два месеца и половина — на 23 май, за да бъда по-точен — той ме повика в частния си кабинет и след като ме похвали за добрата работа, ми съобщи, че имал да ми възложи нова поверителна задача. „Това — каза той, като вдигна от писалището си един свитък сива хартия — е оригиналът на онзи таен договор между Англия и Италия, за който — казвам го със съжаление — вече са проникнали някои слухове в пресата. От изключително голямо значение е нищо повече да не се разчува за него. Посолствата на Франция и Русия биха платили огромни суми, за да научат съдържанието на този документ. Той не би напуснал писалището ми, ако не беше абсолютно наложително да се направи копие от него. Ти имаш писалище в кабинета си, нали?“ „Да, сър.“ „Вземи договора и го заключи там. Ще издам нареждане да останеш след работно време, когато другите си отидат, за да го препишеш на спокойствие, без някой да види с какво се занимаваш. След като свършиш, ще заключиш отново преписа и оригинала в писалището си и ще ми ги предадеш лично утре сутринта.“ Аз взех тези документи и…

— Извинете за миг — прекъсна го Холмс, — сами ли бяхте по време на този разговор?

— Съвсем сами.

— Голяма ли беше стаята?

— Десет метра на десет.

— В средата ли стояхте?

— Да, почти в средата.