Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

В стаята влезе възрастна жена с помръкнало лице.

— Бърсахте ли прах от писалището вчера сутринта?

— Да, сър.

— Забелязахте ли тази драскотина?

— Не, не съм.

— Сигурен съм, че не сте. В противен случай парцалът за прах щеше да отнесе парченцата от издрания лак. Кой има ключ от ролетката на писалището?

— Професорът го държи на ланеца от часовника си.

— Ключът обикновен ли е?

— Не, сър, секретен.

— Много добре, госпожо Маркър, свободна сте. Е, май направихме крачка напред. Дамата е влязла в стаята, насочила се е право към бюрото и го е отворила или се е опитала да го отвори. През това време е влязъл младият Уилъби Смит. В бързината е одраскала с ключа политурата. Той я е хванал, а тя е грабнала първото, което й е попаднало подръка, този нож, и е замахнала, за да се освободи от хватката му. Ударът се е оказал съдбовен. Младежът е паднал, а тя е избягала, отнасяйки или не търсеното. Прислужничката Сюзън тук ли е? Възможно ли е някой да е излязъл през тази врата, след като сте чули вика, Сюзън?

— Не, сър, не е възможно. Не видях никого, докато слизах по стълбите. А и щях да чуя, ако някой бе отворил вратата.

— Значи установихме изхода. Без съмнение жената е излязла от същата врата, през която е влязла. Разбрах, че другият коридор води право в стаята на професора. Друг изход няма, нали?

— Не, сър.

— В такъв случай да отидем да се запознаем с професора. Ха, вижте, Хопкинс! Това е важно, много важно — коридорът към стаята на професора също е застлан с кокосова пътека.

— Е, и какво от това, сър?

— Не забелязвате ли връзка? Добре, добре, няма да настоявам. Явно бъркам нещо. И въпреки всичко ми се струва важно. Елате да ме представите на професора!

Коридорът, по който минахме, бе дълъг колкото и другия, към градината. Нашият водач почука на вратата в края и ни въведе.

Стаята беше обширна, препълнена с книги, натрупани по рафтове, накамарени по ъглите и около шкафовете. Леглото беше в средата и на него, подпрян с високи възглавници, лежеше стопанинът на къщата. Рядко съм виждал по-запомнящо се лице — сухо, орлово, с пронизващи черни очи, дълбоко хлътнали под рунтавите вежди. Косата и брадата му бяха бели и само около устата му жълтееше. Между белите косми стърчеше цигара, цялата стая вонеше на тютюн. Когато протегна ръка към Холмс, забелязах, че и пръстите му са жълти от никотина.

— Пушите ли, господин Холмс? — попита той на добър английски с акцент. — Заповядайте, запалете. А вие, господа? Препоръчвам ви тези цигари, специално ги изписвам от Йоанидес в Александрия. Изпраща ми ги по сто къса наведнъж и със съжаление признавам, че за четири дни изпушвам пратката. Лошо, господа, лошо, но пък един възрастен човек няма много удоволствия. Тютюнът и работата, това ми остана.

Холмс запали цигара, стрелкайки косо очи из стаята.

— Тютюнът и работата, а сега вече само тютюнът — въздъхна възрастният мъж. — Уви! Какъв фатален край! Кой да предвиди такава ужасна катастрофа? Много даровит младеж! За няколко месеца стана превъзходен помощник. Какво мислите за всичко това, господин Холмс?

— Все още нямам обяснение.

— Ще ви бъда много задължен, ако успеете да хвърлите светлина в този мрак, където се лутаме. За един беден книжен червей и инвалид като мен ударът е парализиращ. Изглежда, съм загубил способността да разсъждавам. Но вие сте човек на действието, човек на делото. Това е всекидневието ви. При никакви обстоятелства не губите хладнокръвие. Имаме късмет, че тъкмо вие сте се заели със случая.

Докато професорът говореше, Холмс се разхождаше напред-назад из стаята. Забелязах, че пуши много бързо. Личеше, че споделя с професора удоволствието от ароматните александрийски цигари.

— Съкрушителен удар — продължи старецът. — Това е моят magnum opus , ето този куп листа на масата. Анализ на ръкописи, намерени в коптските манастири на Сирия и Египет, който засяга самите основи на религиите на откровението. С това разклатено здраве не съм сигурен, че ще успея да го завърша без помощ. Мили Боже, господин Холмс, та вие пушите по-бързо и от мен!

Приятелят ми се усмихна.

— Аз съм познавач — отвърна той, извади още една, четвъртата, цигара и я запали от предишната. — Няма да ви мъча с кръстосани разпити, професор Коръм, защото, както разбрах, по време на убийството сте били в леглото си и не знаете нищо. Искам само за едно да ви попитам. Как си обяснявате последните думи на клетия младеж: „Професорът… тя беше“?

Професорът поклати глава.