Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

Ала преди да успеем да мръднем, мъжът се появи отново. Когато застана в треперливия ореол светлина, видяхме, че носи нещо бяло под мишница. Огледа се крадешком наоколо. Тишината откъм пустата улица му вдъхна увереност. Обърна се с гръб към нас, положи товара си на земята и в следващия миг чухме остър удар, последван от хрясък и трясък. Мъжът бе толкова погълнат от заниманието си, че изобщо не чу стъпките ни, докато се прокрадвахме по тревата отзад. Холмс се метна като тигър отгоре му, а двамата с Лестрейд го хванахме за китките и щракнахме белезниците. Когато го преобърнахме, зърнах уродливо жълтеникаво лице с разкривени от ярост черти, впило злобен поглед в нас, и разбрах, че наистина сме заловили мъжа от снимката.

Холмс обаче насочи вниманието си не към задържания. Коленичил на прага на къщата, той най-внимателно изучаваше онова, което мъжът беше изнесъл от вътре. Беше бюст на Наполеон, същият като онзи, който бяхме видели сутринта — и също като него разбит на парчета. Холмс внимателно поднасяше парченцата едно по едно към светлината, но никое не се отличаваше по нищо от която и да е купчина натрошен гипс. Едва бе привършил с огледа, когато лампите в къщата светнаха, вратата се отвори и на прага застана самият собственик, добродушен кръгловат човек по риза и панталон.

— Господин Джосая Браун, предполагам? — попита Холмс.

— Същият, господине. А вие несъмнено сте господин Шерлок Холмс? Получих бележката, която ми изпратихте по спешния вестоносец, и постъпих точно както ми казахте. Заключихме се и зачакахме какво ще се случи. Много се радвам, че сте хванали негодника. Надявам се, господа, че ще влезете да се подкрепите малко.

Лестрейд обаче нямаше търпение да отведе затворника на сигурно място, така че само след няколко минути повикаха файтона и четиримата потеглихме обратно към Лондон. Пленникът ни не обелваше нито дума, само очите му злобно блестяха в сянката на сплъстената му коса, а веднъж, когато му се стори, че може да достигне ръката ми, зъбите му изщракаха като на прегладнял вълк. Останахме в полицейския участък достатъчно, за да разберем резултата от претърсването на дрехите му — нямало нищо друго освен няколко шилинга и кания с дълъг нож, по чиято ръкохватка личали обилни следи от наскоро пролята кръв.

— Няма страшно — рече на раздяла Лестрейд. — Хил познава цялата им пасмина, скоро ще научим името му. Ще видите, че теорията ми за мафията ще излезе вярна. Ала наистина съм ви безкрайно задължен, господин Холмс, за майсторското изпълнение, с което го пипнахте. Още не разбирам съвсем как го постигнахте.

— Страхувам се, че сме избрали твърде късен час за обяснения — отвърна Холмс. — Пък и остават една-две дреболии, с които още не сме приключили, а случаят е от онези, в които си струва да се отиде докрай. Смятам, че ако утре в шест ни посетите вкъщи още веднъж, ще бъда в състояние да ви убедя, че дори сега не осъзнавате напълно значението на този случай, макар определени моменти да го правят съвършено неповторим в историята на криминалистиката. Ако някога отново ти позволя да се изявиш като хроникьор на дребните проблеми, с които се занимавам, Уотсън, отсега предвиждам, че разказът за необичайното по рода си приключение с бюстовете на Наполеон ще вдъхне живец на литературните ти страници.

На следващата вечер Лестрейд пристигна с обстойни сведения за задържания. Изглежда, се казваше Бепо, второто му име не се знаеше. Бил добре познат нехранимайко в италианския квартал. Едно време бил талантлив скулптор и си изкарвал честно прехраната, но кривнал по лоши пътища и вече на два пъти бил лежал в затвора — веднъж за дребна кражба и веднъж, както вече ни беше известно, защото наръгал свой сънародник. Говорел отлично английски. Още не се знаело защо унищожавал бюстовете, а той самият отказвал да отговаря на всякакви въпроси по случая. Полицията обаче бе успяла да установи, че е твърде възможно всичките статуи да са били дело на собствените му ръце, тъй като тъкмо за такава работа бил нает в „Гелдър и ко“. Холмс изслуша с учтиво внимание събраните сведения, повечето от които и без това знаехме, ала го познавах достатъчно добре, за да видя, че мислите му витаят другаде; долавях също някаква смесица от безпокойство и очакване под маската, която обикновено бе свикнал да показва. Накрая трепна на стола и очите му светнаха. Отдолу се беше чул звънец. След миг по стълбите отекнаха стъпки и икономката въведе възрастен господин със зачервено лице и посивели дълги бакенбарди, стигащи чак до брадичката. В дясната си ръка стискаше старомодна пътна чанта, която остави на масата.